Чинкуе Тере са пет спиращи дъха селца, нижещи се по лигурийския бряг на Италия, нашарени с къщи в пастелни тонове, сгушени сред терасирани хълмове, които се спускат почти отвесно до нефритенозелените води на Средиземно море.
Така че много бързо разбрах – всичко, от което имам нужда, са краката и очите ми. Както и че мога да разгледам Чинкуе Тере, като се качвам и слизам от влакове и лодки, като се катеря по стари каменни стълбища и се спускам по обли, напечени от слънцето бели скали. Спомням си, че когато прочетох „Красиви останки” на Джес Уолтър, чието действие се развива именно в Чинкуе Тере, на остров, наречен Порто Вергоня, реших, че непременно трябва да посетя това място. Затова убедих група приятели да прекараме една незабравима ваканция. За съжаление, Порто Вергоня няма как да бъде посетен, защото е плод на въображението на автора. Затова пък най-северното селце, което го е вдъхновило – Монтеросо ал Маре – най-северното от петте, си е съвсем реално. Запазих места в хотел на върха на скалист хълм, надвиснал точно над историческия център на селището. През следващите няколко дни той щеше да бъде нашата база за пируване, разходки и съзерцание.
Още със слизането от влака рояк оранжеви и бели пеперуди ни обгърнаха като изпуснат, носен от бриза булчински воал, излитайки на ята от розовите олеандри, които обточват периметъра на гарата. Усещането бе, че се намираме в парк, а не на железопътен възел. Усмихвайки се на слънцето и поемайки от топлината му, минахме през пешеходния тунел, който ни отведе в града, а оттам започнахме да се катерим към нашата обител по улички не по-широки от коридор в манастирска библиотека. На места скатът бе толкова остър, че алеята преминаваше в стълби, осеяни със саксии с цветя. Докато мъкнехме тежките куфари нагоре, всички се съгласихме, че хотелът на върха на хълм няма други преимущества освен вечерната панорама от терасата.
Гладни и изморени, но подтиквани от вечното човешко желание да откриваме нови земи, само след няколко часа се втурнахме да опознаваме района. Затова се спуснахме обратно по хълма към старата част на Монтеросо в търсене на перфектната вечеря. А когато възможностите са много, изборът е труден – от ляво ни примамваха букети от маси на открито със свещи и чадъри, отдясно ни изкушаваха водопади от бръшлян, обгърнали двора на стар манастир, осветен от железни фенери. А от съседното заведение долиташе неустоимият аромат на хляб, изпечен на дървени въглища, и на омар в зехтин. Между италианската и английската реч долових как някъде съвсем наблизо се пълнят чаши с искрящо в кадифената нощ златистожълто вино. Оказа се, че има винен фестивал (в Испания и в Италия човек неизбежно попада на някой фестивал, който се случва тъкмо в момента) на площада и тъй като не бързахме за никъде, започнахме да обикаляме щандовете. След половин дузина дегустации на местното слънчево младо вино бяхме привлечени от мътната, прасковена светлина на малка алейка встрани от главната Виа Рома и почти влетяхме в ресторант „Ал Каруджо“. Мустакатият собственик ни посрещна с широка усмивка: „Май някой е опитал малко повече чашки на винения фестивал, но едно италианско еспресо ще ви оправи веднага”. Силното кафе си свърши работата, за да можем да се насладим на фетучините с миди и местния специалитет – паста “Лигурия”, с необелен фасул и картофи, полети със зелено като мъх песто.
Вече в кондиция побързахме да се запознаем с Мириам Ферара, представителна русокоса дама от съседната маса. След като разменихме няколко думи, се оказа, че е омъжена за италианец, но е родом от Лийдс, а след като споделихме и бутилка „Чинкуе Тере”, тя предложи да ни разходи на следващия ден по Сентиеро Адзуро. Това е крайбрежният път, който свързва всичките пет села. За нещастие свлачище е затворило пътя и е достъпно само следващото село – Корниля, разположено високо в планината. Но ако искаме, можем да посетим другите места с влак, увери ни Мириам, или с лодка. И добави, че ако сме истински пътешественици, трябва да изберем пешеходния маршрут между Монтеросо и Риомаджоре (двете крайни селища), който се вие по пътечки, кръстосващи възвишенията. Последното предложение не ни вдъхнови особено. Началото на Сентиеро Адзуро започва от хълма, където се намира нашият хотел, убеждава ни Мириам, в което не бях съвсем сигурен, но тактиката й даде резултат. „Утре в осем ви искам пред хотела и отиваме във Вернаца“ – обобщи програмата новоизпеченият ни гид.
Това, че местен познавач ни придружаваше из непознатата земя, каквато за нас беше Чинкуе Тере, беше прекрасно. Прекрасно би било и ако той не се втурваше напред като планинска коза, докато ние изнемогвахме, хващайки се за клоните, докато балансирахме над главозамайващи пропасти или висяхме от почти отвесните хребети, в които се е впил пътят. Така „разходката”, която трябваше да продължи два часа, се проточи до три. Но пък гледките, които се разкриваха от шеметните височини, бяха направо опияняващи – хълмовете се спускаха във вид на обработваеми тераси чак до брега, по които жълтите лимони, окичили дърветата, грееха като фенери, а клоните на маслините бяха увити в оранжеви мрежи – „селяните изтръскват в тях плодовете по време на беритба”, обясни ни Мириам. Любувахме се и на свлачищата, които пречупват гръбнака на Лигурийските Алпи, образувайки реки от натрошени камъни чак до морето. А то тихо и мирно грееше в кобалтовосиния си цвят, набраздявано само от пенливите дири на няколко яхти.
Именно такова свлачище бе затворило пътя към Манарола, Риомаджоре и Вернаца. Съзряхме последното зад поредния нос – съцветие от сиво-зелени, златни и керемиденочервени пастелни къщи, поели в обятията си малък площад, изпълнен с дъга от разноцветни чадъри.
Спускайки се към Вернаца, доловихме глъч и разбрахме, че сме попаднали на празника на патрона на града св. Маргарита. Докато слизахме по върволицата от стълбища към селището, видяхме как група свещеници излизат от средновековната църква с цвят на масло, а след тях и цялото паство на Вернаца. Оказа се, че службата тъкмо е свършила и всички се насочват към центъра за празничен обяд. Мириам бързаше напред и ни намери свободна маса, след което ни поръча любимите си ястия – ризото, обагрено в лилаво от течността на сепия, гарнирано с лъскави, черни миди, овкусени с чесън и риган, карпачо от риба тон и лигурийски палачинки с орехов сос и пармезан.
Ястията пристигнаха, а с тях и неприятната новина, че Мириам трябва да ни остави, защото има работа във Вернаца, но преди това се е уговорила с един лодкар да ни върне в Монтеросо, след като разгледаме града. В уречения час се спуснахме към старото пристанище и поехме по вода към Пунта Меска на западния край на Монтеросо, където, надвиснала над плажа и сякаш изскочила от самите скали, се издигаше колосалната статуя на Нептун, наречена Гигантът. Създаденият преди век монумент на владетеля на моретата и океаните бе изгубил тризъбеца и ръцете си при бомбардировките през Втората световна война. Оттогава вятърът и солената вода продължават да го рушат, но сякаш белезите на времето само му придаваха характер. Нептун изглеждаше така, сякаш се е слял със земята на Чинкуе Тере и черпи сили от нея.
Ние също черпихме сили от нея за прощалния ден, който посветихме на последните две градчета – Риомаджоре и Манарола. Прекарахме времето си в тях, гребейки с пълни шепи от богатството на живите музеи, чието великолепие ни погълна. Гледахме със замечтани очи панорамите, които ни се откриват… мислите ми се разтичваха сред хълмовете, зеленината, морето, хората, архитектурата, цветята, пеперудите, изкачваха се на крилата им, изтъкани сякаш от струи светлина, политаха над околността и се завръщаха, за да ме убедят, че това е едно от най-красивите кътчета на Земята. Има места, които човек свързва с определени хора, и обратното, хора, които винаги ще останат част от мястото, на което си ги срещнал – такива бяха за мен Мириам Ферара и Чинкуе Тере.
Четете още: Коледна приказка от Лондон
