Заглавието може да бъде завършено по различен начин. Да направи решителна крачка напред? Да се отдръпне в последния момент? Да увисне над бездната? Сигурен, да не говорим еднозначен отговор, е невъзможен. Констатацията, че бъдещето на най-старата българска партия е неясно, е банална, но е вярна. В момента повечето коментатори са се втренчили в злободневни въпроси като дали новият председател ще бъде избиран пряко или от конгреса, кой и как от кандидатите ще надделее, какви текущи ползи върхушката на БСП ще извлече от включването си в управляващото мнозинство и други подобни.
По-труден, но по-правилен е друг подход – процесите в социалистическата партия да се разглеждат в контекста на техния генезис и продължително развитие. Така ще се види нещо много важно – процесите са не просто сложни и противоречиви, но и се отличават със силна инерционност, дължаща се на фактори не само и не главно в самата партия. Не бива да се забравя цялостната диагноза на българската партийно-политическа система – тежка и необратима структурна криза, изразяваща се в неспособност да бъде произвеждан обществено необходимият продукт „добро управление“. Кризата е системна не само защото е дълбока, а и защото засяга всички елементи на днешната система. Всяка от съществуващите „системни“ партии – стари и нови – е засегната сериозно от кризата, макар и по свой специфичен начин.
Нека разгледаме някои от системните, т.е.
неслучайни фактори, довели до пред-леталното състояние,
в което се намира БСП. Много от тях могат да бъдат открити и в останалите днешни български политически партии. Ще ги изброим, следвайки определена функционална логика, като отчитаме, че те са в сила (поне) от 20 години.
БСП през годините демонстрира все по-явна неспособност да се правят политика и политики, реално работещи за публичния интерес. Много думи, никакви или напълно неефективни действия – това бе характерно за партията през целия период, без значение от конкретния статус (участие в коалиционни управления, мощна опозиция, слаба опозиция). Останалото е (само)реклама.
Както и всички други системни партии, БСП се отличи със системно погазване на принципи, решения и ангажименти. Разликата е, че поредното преобръщане се случва все по-лесно и без сериозна дискусия. Изчезна всяко подобие на идеология, освен лозунги, оправдаващи всяко действие на началниците.
С течение на времето, особено след избора на Корнелия Нинова, постепенната централизация прерасна в галопираща персонализация. БСП видимо се превърна в партия-ЕООД, близнак на ГЕРБ, ДПС, ИТН и „Възраждане“. Фактически бе ликвидирана вътрешно-партийната демокрация, разбирана не като свобода за гастроли в медиите, а като фактор за изработване и реализиране на решения. Колективна бе само отговорността, т.е. липса на реална отговорност за грешките и провалите.
По-нататък,
партийната върхушка се откъсна от партийните членове
и от избирателите, затвори се в своя, изолирана пиар действителност. Разривът между думи и дела и липсата на естествена постоянна връзка с живота на партията (доколкото такъв все още съществуваше) предизвика загуба на доверие, прераснала във фактическо напускане на партията. Далеч не само на биологични процеси се дължи фактът, че днес предполагаемият(!) членски състав е приблизително колкото числеността на Софийската партийна организация преди 30 години.
Загубата на доверие естествено породи нарастващи електорални щети. Личните войни на Нинова и текущите политически грешки изиграха определена роля, но не бяха решаващи и непреодолими. Тежкото заболяване се изразяваше в подмяната на историческия, „генетичен“ код на БСП, в критичния спад на нейните имунни сили срещу вътрешни и външни проблеми. От партия-борец тя се превърна в партия-боксова круша.
Електоралните загуби и липсата на силна имунна система тласнаха партията към фрагментация и „размножаване чрез делене“ – отдавна коалиционните формати на БСП представляват съюзяване със собствени отломки. Накрая порочният кръг се затвори, превръщайки се в ускоряваща се низходяща спирала. Тя по принцип може да бъде овладяна, но за това се изисква политическо време и пространство, а
БСП вече е твърде близо до фаталната точка на необратимост.
В този контекст може да се спори дали влизането във властта не е някакъв вид крайно рискована „шокова терапия“, която може да спаси живота на болния, но може и да го доубие. Ако управлението успее да се закрепи (а това може да стане единствено чрез смело решаване на натрупалите се проблеми), БСП може да получи съживителен импулс. Тук обаче трябва да се отчитат две важни обстоятелства.
Първо, БСП е малък, макар и необходим (за момента) официален участник в управлението. Вярно е, че на този етап получи представителни свръх-бонуси (председател на НС, вицепремиер, четирима министри), но в крайна сметка малките винаги губят (или получават по-малък дял от трофеите). Ако управляващата коалиция „спечели“, славата ще грабне ГЕРБ. Ако се провали, малките ще понесат по-тежки щети, да не говорим, че ще трябва в движение да напускат потъващия кораб. Тук пиарът няма да помогне.
Второ, мнозинството от оставащите членове и избиратели на БСП се различават от своите ръководители по това, че не са клиентела. С малки изключения те не могат да бъдат съблазнени с постове. Някои от кандидатите за председател биха могли по този начин да привлекат част от делегатите на конгреса, но да увеличат съществено партийния електорат – едва ли.
Поради изброените съображения не е най-важно кой точно от многобройните кандидати ще спечели поста или ще извлече дивиденти от своето „дялово участие“ в излъчването на новия председател.
Просто един кръг ще надделее над друг,
победилият ще иска да овладее изцяло партийната власт, победеният ще ближе рани и ще мечтае за реванш. Хипотетични шансове БСП би имала, ако, като минимум, тези 16 кандидата за слава и техните близки обкръжения стиснат зъби и заработят дружно и всеотдайно – като гребци на галера, а не като преяждащи около трапеза.
Но, като ги познаваме по делата им, вероятността това да се случи е не по-голяма от тази България да се класира за финалите на следващото световно първенство по футбол. Поради това, най-логичното продължение на заглавието трудно може да бъде оптимистично, поне от гледна точка на изстрадалите привърженици на социалистическата партия.
