Основоположникът на българския социализъм Димитър Благоев има една интересна мисъл: „Всичко, което се случва у нас, се определя на три четвърти от събития извън България.“ Но докато големите обществени промени са идвали от Изток, смените на българския политически елит са били определяни по-често на Запад. По този механизъм вероятно ще протече започващото поредно голямо разместване на силите на върха на нашата политика. Но има и нещо ново, поне за последните 40 години. То е, че за пръв път промяната ще зависи от избора, който българските политици ще бъдат принудени да направят, колкото и да не им се иска.
Положението бе под контрол, докато изборът бе между Изтока и Запада. Защото всъщност нямаше никакъв реален избор, а само лицемерни декларации – от прословутия „цивилизационен избор“ до клетвите във вярност на евроатлантизма. Последната идеологема изглеждаше непоклатима, защото се основаваше на нещо, което изглеждаше вечно и безспорно – дружбата между Европейския съюз и САЩ. Но рухна изведнъж, защото наред с отричания преход към многополюсен свят се случи немислимото – самият колективен Запад премина в режим на биполярност. Противопоставянето между
либералния глобализъм и изгряващата идеология на тръмпизма,
основана на безкомпромисно дефиниране на националните интереси в духа на реализма, изглежда ще бъде грандиозно.
Но оттук започва драмата на днешните български политици. Те са принудени да направят избор и да се наредят на една от двете страни на барикадата. От едната страна са силите на намерилия убежище в Европа глобализъм, които (засега) контролират изправения пред екзистенциална криза Европейски съюз. От другата страна са поведените по нов път от Тръмп Съединени щати, които очевидно са поели курс към стратегическо балансиране на интересите с другите две велики сили – Китай и Русия. Украйна и нейната съдба, за нещастие на обикновените украинци, са само епизод от тектоничното пренареждане на света. Епизод, в който те бяха въвлечени от единия западен полюс, но който ще бъде решен вече по новите правила.
Това не само е труден и опасен, но и абсолютно
непосилен за днешната българска политическа класа избор,
тъй като огромното мнозинство от тях са лишени от двете основни качества, които биха им помогнали да го направят, ако не по успешен, то поне по достоен начин. Едното е способността и отговорността да изразяваш волята на народа, другото – изградени интелектуални, волеви и морални качества. За повечето днешни политици изборът сега се свежда до опит да се предугади кой ще надделее и по този начин да се спаси кожата, поради което те се колебаят и се чудят към кого да се прилепят.
Изглежда парадоксално, но ясна и смела позиция изразиха без забавяне само двама души (макар и пълни антиподи), които не са типични български политици – президентът Румен Радев и Делян Пеевски. Малко по-късно и по специфичен начин (заради традиционния антиамериканизъм) завоят се опита да вземе и „Възраждане“. Разбира се, те го направиха по съвършено различни мотиви и предистория.
Президентът отдавна и последователно изразява аргументите, които са ядрото на курса „Тръмп“. Първоначално в изолация, след това остро критикувана в условията на конфликта в Украйна, позицията на Радев постепенно започна да набира сила чрез мненията на множество авторитетни фигури – от Вацлав Клаус и Кисинджър, през Орбан и Фицо, до устремилия се към властта Тръмп. Днес Радев просто продължава и развива една автентична, последователна и стратегически добре осмислена логика. Вероятно тази линия е в основата на неговите планове за по-нататъшен път в политиката.
За разлика от него,
Пеевски направи поредното си политическо салтомортале.
Доскоро най-яростния евроатлантик, той първо за една нощ (след победата на Тръмп) изключи тази дума от речника си, а от няколко дни решително започна да повтаря репликите на Тръмп, Ванс и Рубио. Не е трудно да се досетим за пружините зад поредното му превъплъщение – той залага на благосклонността на „новия шериф“ във Вашингтон, както за измъкване от примката на закона „Магнитски“, така и за реализацията на амбициозните си политически планове. Но колкото и неубедителна да е обосновката на тази метаморфоза, не може да се отрече, Пеевски действа решително и бързо.
За разлика от посочените двама, останалите български политици, по сполучливия израз на един анализатор, „останаха на перона“, или по-точно, качиха се на влак, който, дори да тръгне, ще стигне само до някой глух коловоз. Това важи дори за Борисов, който винаги е успявал да усети накъде духа вятъра и да се нагласи според него. Той очевидно разбира необходимостта да предприеме нещо, но не му стигат нито прозорливост, нито смелост, а освен това има много да губи. Може да се предположи, че не е измислил нищо по-добро, отколкото да копира поведението на Мелони (но в никакъв случай на иначе постоянно хваления от него Орбан).
Нещо подобно се опитва да прави и новоизбраното ръководство на БСП, макар и по типичния за тези хора обтекаем и безсъдържателен наратив.
ПП-ДБ решиха да заложат на европейското мнозинство,
водено от Стармър, Макрон и върхушката на евробюрокрацията – позиция, която не само е в противоречие с очакванията на мнозинството от българите, но и ще им донесе допълнителни политически щети.
Проблемите за българските политици обаче тепърва започват, тъй като този път заемането на позиция не може да се ограничи до декларации, а предполага поредица от стъпки с реални практически последици. Всеки от двата противопоставящи се полюса на Запада ще ги притиска да предприемат действия, които неизбежно ще предизвикат неодобрение и натиск от страна на пренебрегнатата страна. Става дума за действия, които ще бъдат не само към страната като цяло, но и персонални – към конкретните български политици. Особено
застрашително изглежда приближаващото се „торнадо“ на Тръмп
и неговия екип, които нямат намерение да се церемонят.
Крайният резултат ще бъде рязко ускоряване на вече започналия процес на преструктуриране на българската партийно-политическа система и на политическия елит. Дали ще е за добро, предстои да видим. Засега е ясно, че дядо Благоев отново ще се окаже прав.
