Самолетът започна да се спуска насред Атлантическия океан! На 1500 км. от Лисабон, насред нищото! Когато изведнъж отдолу проблесна неописуемо вълшебство. Имаше острови, имаше села, кратери на вулкани и езера, и езера в кратер на вулкан – иначе казано приказката, наречена Азорски острови.
Как иначе, освен с вълшебство, може да се обясни наличието на късчетата суша, светещи като скъпоценни камъни насред бурния, свиреп Атлантик. С дълбочината си от 3000 м., той е притегателно място за кашалотите, които извиват лъскавите си тела на повърхността, докато фермерите се трудят по карамеленокафявите си ниви, разделени не от огради, а от стройни редове азалии и хортензии, а лек тропически бриз гали островите и носи уханието на зеленина и щастие. Над всичко това някак си неумолимо се издига великолепието на Сети-Сидадeш – двойното езеро на остров Сан Мигел, състоящо се от едно синьо и едно зелено езеро, съединени от малък пролив, разположени в изгаснал вулканичен кратер.
„Какво искате да знаете за Сан Мигел?, – попита Мария ду Росарио де Кайейрос е Абаджи ду Нийеваш. – Живея тук от 400 години.” Соленият морски бриз обаче е очевидно благосклонен към нея, защото не изглежда и на ден повече от тридесет и девет. Онова, което иска да каже собственичката семеен хотел, където отседнахме за следващите няколко нощи е, че е истинска азорка и дългата поредица от имена отдават почит към предците й, които дошли тук малко след откриването на архипелага.
Дългият 65 и широк 15 км. Сан Мигел е най-големият и заедно с Терсейра, който избрахме за втората част от почивката си, най-космополитният от Азорската група. Не че това е очевидно още от пръв поглед. Веднага щом напускаме пределите на летището, преминаваме покрай изградени от вулканични камъни антични светилища, заобикаляме разхлопани волски каруци в млечната сутрешна мъгла, от която изскачаха лица, древни и набраздени като океана, който ги заобикаля. Пред „Каса ду Монте“, величествена господарска къща, покачена на върха на най-големия хълм в имението, ни очаква млада жена, облечена в традиционното траже микаеленси, характерното местно облекло от бяла блуза и пола, които се веят на вятъра и отдалеч тя прилича на привидение. Мария веднага ни въвежда в богат бароков храм на позлатеното дърво, полираните мебели, излъсканите до блясък сервизи и вместеният някъде между тях топъл, радушен прием, който никак не подхожда на тежката, строга обстановка.
Именно такива места като „Каса ду Монте“ и „Хотел ду Колежио“, преобразената в ексклузивен хотел и ресторант музикална академия от ХIХ в., запазват островните традиции без да пренебрегват комфорта на гостите. В „Муиньо да Биби“ например двойките отсядат в стилен лукс, но сградата съхранява вида си на мелница, в която до неотдавна са тракали тежките камъни. Следващата сензация ще бъде петзвездният Prince Albert of Monaco Hotel & Casino, който ще отвори врати съвсем скоро.
Но все пак повечето хора не идват на Азорите, за да стоят в стаите си, а за да се потопят в приключенията, които една еднакво откъсната и от Стария и от Новия свят земя може да им предложи. По съвет на Мария се отправяме на двучасово пътешествие покрай насечения южен бряг на Сан Мигел към Нордесте – едно толкова изолирано градче, че до средата на ХХ в. е било достъпно само с лодка откъм океана. И днес достигането му си е адско преживяване, защото пътят лъкатуши по ръба на 200-метровите скали, надвиснали над Атлантика, в чието подножие зловещо се разбиват огромни вълни, а тътенът им достига чак догоре. Наградата обаче е едно крайбрежие, така осеяно с черни скали и зелени възвишения, че почти си представих как са се чувствали първите европейци, когато ненадейно са се натъкнали на Полинезийските острови.
След като разглеждаме скромния, но някак си тъжно-привлекателен, до такава степен меланхоличен, че те завладява Нордесте, поемаме обратно през Лагоа даш Фурнаш – известната „кулинарна СПА столица“ на Азорските острови. Това е преживяване с вкус, който не се забравя. Всички туристи идват тук за прословутото козиду даш фурнас – нещо като капама, приготвена в естествените „фурни“ на планетата. Цепнатини като живи рани в плътта на Земята бълват облаци пара, а няколко мъже спускат в тях плътно обвити съдове, заравяйки ги отгоре с жежката пръст наоколо, за да се задушат. Това е т.нар. вулканска кухня! Земята отдолу е толкова гореща, че за 6 часа цялото свинско, телешко и пилешко месо, заедно с морковите, картофите и зелето направо се сваряват. Наоколо бълбукат големи дупки с вряща вода, чийто изпарения с мирис на сяра напомнят диханието на Сатаната, а неговият дяволски плащ се носи над цялата околност.
Следващият ден на Сан Мигел е резервиран за Gorreana Tea – единствената чаена плантация на територията на Европейския съюз. Зелените редове изглеждаха като купчини малахити, местните продължават да берат и обработват листенцата на ръка, а готовата продукция да се продава в непретенциозни цветни кутийки. След тур из насажденията и цеховете, следва дегустация и ободрени от чашата горещ, зелен чай, се отправяме към може би най-прелестното място не само на Азорските острови, но и в цяла Португалия – Сети-Сидадeш. Двете езера, всяко със свой собствен цвят, са разположени в кратер на изгаснал вулкан, съединени от тесен пролив. Докато вървим по пътеката, балансираща по ръба на кратера, благодарение на играта на светлината, едното наистина изглежда смарагдово зелено, а другото – аметистово синьо . Според преданието водите им се събрали от сълзите на едни зелени и едни сини очи, очите на принцеса и на пастир, свързани от невъзможна любов. Легендата разказва, че там, където днес се намира едноименното село, някога се простирало древно кралство. В него живяла синеоката принцеса Антилия. Веднъж, докато се разхождала, тя съзряла пастир, който имал великолепни зелени очи и свирел изкусно на флейта. Двамата се влюбили и започнали да се срещат тайно в гората. Кралят обаче, който искал да омъжи дъщеря си за принца на съседното кралство, научил и й забранил да се вижда с пастира. Тя отишла на уговорената среща само за да му каже, че повече не могат да се срещат. Двамата заридали горчиво и толкова плакали, че сълзите им оформили двете прекрасни езера – Лагоа-Азул (Синьото езеро) от сълзите на Антилия и Лагоа-Верди (Зеленото езеро) от сълзите на пастира. Образувалият се пролив днес ги свързва така, както и в любовта някога.
И на нас ни е тъжно да напуснем Сан Мигел, но вторият по големина Терсейра е другото лице на Азорските острови, което също искаме да видим. Със своята „столица“ Ангра ду Ероижму, включена в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО, той вероятно е по-космополитен дори от Понта Делгада (истинската столица на Азорите). Старият град, сякаш целият изваян в стил мануелин, днес привлича международна тълпа така, както в миналото е съблазнявал китоловци, търговци и ловци на съкровища, които кръстосвали калдъръмените му улички и шпаги в нощта. Още с кацането на самолета откриваме, че тук е съвсем нормално загорели трансатлантически яхтсмени по къси панталонки да пият еспресото си в елитните кафенета по Праса Веля редом с изискани лисабонски банкери и пилоти с очила „Рей-Бан“ от военновъздушната база „Лажеш“ на НАТО.
Настаняваме си в бутиковия „Кинта даш Мирсес“, преустроена в хотел по познатата формула от Сан Мигел ферма от ХVIII в., оборудвана с меки легла и инфинити басейн, който изглежда така сякаш се излива в Атлантика. След това тръгваме на разходка из острова. Той е толкова малък, че може да се обиколи за един ден и почти веднага попадаме в центъра му, познат като Тера Брава или Дивата земя: объркващ пейзаж от тъмнозелено и черни хълмове, създаден от две необуздани изригвания на лава. Приближавайки Пику ду Джункау, един от най-високите върхове на острова, се озоваваме сред съскащи серни пари цепнатини, гигантски дървовидни папрати, достигащи метър и ивица тъмен, печален лес точно като в приказките на Братя Грим.
Бягайки от това зловещо място, се насочваме право към брега, който на Азорите никога не е далеч. Слизаме по северния скат, за да излезем на Понта ду Форна – красив вулканичен залив, насечен от спусналата се някога от кратера лава, която при досега си с водата е застинала в причудливи образувания. Охладена магма и новите прииждащи пластове са образували цяла стена от черна застинала лава, преградила откъм океана малки, плитки езерца. Стоим на плажа като омагьосани и се взираме в безбрежния сив Атлантик, който се слива с небето с цвят на синчец някъде там зад хоризонта. Гледката е толкова фантастична, че оставаме чак до залез слънце. Едно преживяване, което може да се нарече само special.
Четете още: Орлице – светло кътче от чешката земя
