Председателят на Българската асоциация на заведенията Ричард Алибегов отново поиска 9% ДДС за ресторантьорите. Този път аргументът не е пандемия, нито енергийна криза, а войната в Иран. Човек започва да се пита дали глобалната геополитика не се координира в някоя софийска кухня между две порции вратна пържола.
Има-няма и изведнъж нещо се случва я в Судан и Йемен, я в Близкия изток, което налага по-нисък данък за българските заведения. Без риба от Ормузкия проток, изглежда, родният кръчмар е обречен. Ситуацията би била много забавна, ако не се сблъскваше челно с данните. Защото статистиката рисува картина, която няма нищо общо с образа на страдащ сектор, притиснат до стената.
От 2015 г. насам общата инфлация в България е около 43 процента. За същия период обаче цените в ресторантите и кафенетата скачат с близо 110 процента. Данните са официални, изготвени от Института за пазарна икономика за Националния статистически институт и представени от икономиста Адриан Николов.
Неговото заключение е, че няма разходен фактор – нито труд, нито ток, нито суровини, който да оправдае такъв скок. Още по-интересно става, когато се погледнат детайлите. Храните са основният разход за едно заведение, а те са поскъпнали с около 85 процента. Само тук има разлика от приблизително 30% спрямо крайните цени в ресторантите. Разходите за труд и електроенергия растат още по-бавно.
Разликата остава да виси във въздуха с възниква логичния въпрос – къде отива тя?
Едната възможна хипотеза е, че се превръща в печалба. Дали това е така, могат да кажат самите ресторантьори, но официалните числа трудно подкрепят тезата за сектор на ръба на оцеляването. Дори и без перфектна статистика за всяка брънка от веригата, усещането се потвърждава и от ежедневния опит.
В София цените в заведенията вече се доближават до тези в Прага, Варшава или Букурещ. Само че с една малка подробност, България продължава да е страната с най-ниски заплати в блока. Най-обикновената шопска салата, която допреди няколко години струваше между 2.50 и 3.50 евро, днес масово се предлага за 6–7 евро, а на по-централни места стига и 9, дори 10 евро. Основните ястия трудно падат под 10–13 евро, което прави една съвсем скромна вечеря за двама най-малко 50 евро, ако е без алкохол.
С други думи, „излизането на ресторант“ вече е лукс, който расте доста по-бързо от доходите.
Особено рязък е скокът след 2021-а, като само за три години цените в заведенията скачат с близо 50 процента. И тук идва ключовият момент – това се случва именно в периода, когато секторът се радваше на намалена ставка от 9% ДДС. Очакването беше, че данъчното облекчение ще помогне за задържане на цените, само че реалността показва точно обратното. Адриан Николов е категоричен, че шокът от скъпата енергия и суровини вече е абсорбиран, но цените не просто не се връщат назад, а продължават да растат.
Всичко това подсказва нещо по-различно от „оцеляване“, а по-скоро поддържане на високи маржове в среда на инфлационни очаквания.
Въпреки тези данни и пороя от критики от икономисти, ресторантьорският бранш обаче продължава да настоява за преференциално третиране. Логиката, изложена от самия Ричард Алибегов, е ясна – България е единствената страна в еврозоната без диференцирана ставка за ресторантьорството, което поставя сектора в неизгодна позиция.
Аргументите не свършват дотук. Според бранша натискът идва отвсякъде, като основните тежести са по-високата минимална заплата, скъпият ток, растящите наеми и по-скъпите суровини заради кризата в Близкия изток. Картината е на „скачени съдове“, в които всяко поскъпване по веригата неизбежно стига до ресторанта. И тук се появява любопитен парадокс. От една страна се твърди, че цените не могат да се вдигат безкрайно. От друга пък статистиката показва, че това вече се случва, и то доста успешно.
Алибегов посочва и структурни проблеми, като липса на дигитализация, невъзможност за съкращаване на персонал, трудности при автоматизацията. Аргументът, че „няма как роботи да готвят“, е трудно оспорим, макар че не обяснява защо цените растат по-бързо от разходите.
Освен това представете си какви цени ще наслагат, ако хуманоидите влязат в кухнята. В същото време представители на туристическия сектор, включително Атанас Димитров от Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация , подчертават влиянието на международната обстановка и вътрешни фактори като въвеждането на еврото.
Предлагат се стимули за входящ туризъм, включително ваучери и насърчаване на потреблението на български продукти. Правителството пък се опитва да балансира. Премиерът Андрей Гюров заяви миналата седмица, че ще се комбинират предложенията на бизнеса със собствен анализ, като целта е подкрепа без допълнително разпалване на инфлацията. В условията на удължен бюджет акцентът пада върху таргетирани мерки към най-уязвимите сектори.
Любопитното е, че засега ресторантьорството не попада сред тях. Мерките са насочени към транспорт, логистика, земеделие и храни, тоест точно към секторите, които ресторантите посочват като източник на натиск върху собствените си разходи. И така се оформя доста комична картина – сектор, който по официални данни увеличава цените си двойно за десетилетие, настоява за допълнителни данъчни облекчения, защото е под натиск. Е, дали в случая става дума за системна важност или за системен проблем?.
Остава отворен и въпросът защо при ресторантите винаги има криза и защо решението отново и отново се свежда до едно и също – 9% ДДС? Налага се усещането, че ако утре падне метеорит, първата реакция пак ще е същата. Само че този път аргументът ще е наистина космически.
