Години наред от партии и коментатори слушаме едно и също оплакване как вината за всичките ни мъки е на негласуващите българи. Мързяло ги, не им пукало за светлото бъдеще и все оставяли някой друг да решава вместо тях. Е, вчера този мит беше разбит на пух и прах. Хората излязоха, гласуваха, активността мина 50%, което е доста екзотично събитие за нашите географски ширини. И какво се оказа? Пак има недоволни. Защото, виждате ли, хората гласували… ама не както трябва.
Излиза, че в българската демокрация проблемът никога не е липсата на участие. Проблемът е в качеството на участието. Ако не гласуваш – лошо. Ако гласуваш – също лошо, защото очевидно не си избрал „правилния“ кандидат. Джен зитата също се оказаха виновни, защото са се включили, проявили са гражданска активност, но, за съжаление, без да се консултират предварително с правилните коментатори кого точно трябва да подкрепят.
Най-голямото достижение на демокрацията е, че всички имаме право на избор и колкото и да ни дразни резултатът, смисълът на изборите е именно в това – да приемем волята на мнозинството. Хубаво го е казал Чърчил, че „никой не може да твърди, че демокрацията е съвършена. Тя всъщност е най-лошата форма на управление, с изключение обаче на всички други форми на управление, които сме опитвали“.
Някои интерпретират крилатата фраза така: „Демокрацията не е съвършена, но нищо по-добро все още не е измислено“. Алтернативата е ясна и не особено вдъхновяваща – една партия, една истина и едно безкрайно управление. Исторически сме го пробвали и знаем, че не струва.
На пръв поглед ситуацията изглежда пределно ясна. Румен Радев и формацията му „Прогресивна България“ пометоха основните партии, без значение от коя страна на спектъра стоят. Прогнозите започнаха скромно – около 90 депутати. После социолозите и коментаторите започнаха да ахкат – 110, 120… а резултатът се запътва към близо 140 места в парламента.
Победата на „Прогресивна България“ се доближава до резултата на Обединени демократични сили от 1997 г., когато коалицията спечели 137 мандата и излъчи правителството на Иван Костов. Оттогава никоя друга политическа сила не успя да постигне мнозинство от 121 мандата. С такава подкрепа за Радев политическият живот в следващите месеци обещава да бъде подозрително подреден.
Друга неочаквана изненада на изборите бе отслабването на досегашната доминация на ГЕРБ и ДПС, които губят възможност да формират блокираща квота от 160 депутати, колкото е прагът за конституционно мнозинство. Това означава, че теми като нов Висш съдебен съвет или съдбата на главния прокурор вече не са въпрос на „дали“, а на „кога“, особено при потенциалното сътрудничество с „Продължаваме промяната“-„Демократична България“, които също поставят съдебната реформа в центъра на програмата си. С други думи, задава се сериозен трус в съдебната власт.
От другата страна, евродепутатът Радан Кънев очерта една далеч по-тревожна картина. Според него България се събужда в нова реалност, такава, в която концентрацията на власт е безпрецедентна. Нито при Жан Виденов, нито при Иван Костов, нито при Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов е имало подобна ситуация. Кънев смята, че когато властта е толкова концентрирана, единствената реална защита остава силната опозиция. Проблемът обаче е, че опозицията в момента не изглежда нито особено силна, нито особено единна. Това обстоятелство поставя пред нея почти екзистенциалната задача да се събере, организира и оцелее политически.
Една от най-коментираните теми след изборите е накъде ще се насочи България във външнополитически план. Редица западни медии нарекоха Радев „проруския бивш президент“, а опасенията на демократичната общност у нас е страната да не направи завой към Москва. Изявленията на Румен Радев след вота и в предизборния период са двузначни. От една страна той потвърждава ангажимента към европейската интеграция и подчертава необходимостта от „силна България в силна Европа“. Но от друга настоява за „критично мислене и прагматизъм“, което може да се тълкува като сигнал за по-независима линия в рамките на Европейски съюз.
Тази нишка се прокрадва и по темата за войната в Украйна – България няма да блокира общоевропейската подкрепа, но ще ограничи собственото си участие, особено във финансов аспект. Въпреки това анализаторите не очакват рязък завой във външната политика.
Тоест, промени със сигурност ще има, но няма нужда да се вещае апокалипсис. Най-креативното нещо, което победените партии могат да направят сега, е да си дадат сметка, че явно имат нужда от пауза за презареждане и преосмисляне на начина, по който присъстват в политиката. Ако изводите им са обективни и променят подхода си, може би на следващия вот шансовете им ще са по-високи. А дали причината за победата на Радев е наказателен вот заради умора от познатите политически формации или огромна част от избирателите наистина го харесват, скоро ще се изясни.
