Народът казва, че не бива да се радваме на малко прасенце и нов началник (вкл. когато е колективен), защото не знаем … и т.н. В частност, миналият парламент изобилстваше с множество малки (нови) прасенца, бързо израснали до еталонни представители на въпросния вид. Но така стана, че в новото Народно събрание мнозина от тези колоритни персони няма да ни вдигат настроението (или кръвното). Няма да го има отборът от хулигани, известен като ИТН, нито шампионът по парламентарни бойни изкуства Радостин Василев. Няма да ни забавляват професионалните смутители на спокойствието Явор Божанков и Манол Пейков, и дори приеманият като част от парламентарния интериор Йордан Цонев.
Ще ни липсват ли? Едва ли. Пък и остават не един и двама достойни люде, олицетворяващи „емоционалното“ парламентарно поведение, начело с лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов, впрочем, най-често наказваният през 2025 г. депутат. Големият въпрос обаче е не дали ще има отделни парламентарни хулигани, а дали парламентът ще намери сили да направи първата, малка, но важна стъпка към
възстановяването на уважението към институцията –
установяване на климат на (относително) възпитани и културни делови отношения.
Народното събрание е мястото, където се вземат решенията за бъдещето на милиони българи. Когато обаче наблюдаваме чести скандали, обиди, физически сблъсъци или детинско поведение от страна на депутати, неизбежно си задаваме въпроса: възможно ли е в такава среда да се създават качествени закони и да се упражнява ефективен парламентарен контрол? Въпросът е реторичен – ясно е, че не може. Възпитаното, културно поведение не е просто формално спазване на етикет, а необходимата предпоставка за какъвто и да е смислен парламентарен процес.
Когато депутатите се държат агресивно, те не само унижават институцията, която представляват, но и дават лош пример на цялото общество. Ако народните представители крещят, обиждат и се блъскат, защо да очакваме от обикновените граждани да постъпват иначе, примерно, при спор относно отнето предимство на улицата?
Но има и нещо по-дълбоко. Агресията в парламента често служи за
прикриване на липсата на съдържание и на компетентност.
Когато нямаш добри аргументи, започваш да крещиш. Когато не искаш да обсъждаш същността на даден закон, превръщаш дебата в скандално шоу. Именно затова настояването за добро поведение не е формалност, освен всичко останало, това принуждава депутатите да говорят по същество.
Партийните лидери и парламентарните ръководители носят основната отговорност за климата на взаимоотношенията в залата. Те разполагат с инструменти – от забележки и глоби до отстраняване от заседания – стига да имат волята да ги прилагат безпристрастно. За съжаление, в България често се случва обратното: председателите толерират „своите“ и наказват „чуждите“, което убива всякакъв авторитет. Впрочем, още едно проявление на двойния аршин, заради който доверието в институциите е спаднало до нулата.
Когато един депутат знае, че за обидни квалификации като „еничар“ или „мухльо“ ще последва незабавна и реална санкция – независимо от партийната му принадлежност – поведението му бързо се променя. Когато няма последствия, агресията се превръща в печеливш модел на поведение.
Разглеждайки скандалите от последните години – от Радостин Василев, който крещи „Ще ти счупя зъбите“ и рита опонент, през Костадин Костадинов, системно наричащ колегите си „еничари“ и „тумор“, до физическите сблъсъци между „Възраждане“ и ДПС – се очертава тревожна тенденция.
Санкции има, но те са предимно символични
(„забележка“ или „порицание“). Депутатът с най-много забележки продължава да се държи по същия начин, защото знае, че реални последствия няма.
Липсва ескалация на санкциите. Липсва безпристрастност. Липсва воля за реална промяна. А без нея дори най-добрите правила остават мъртва буква. И тук идва ключовият момент, който често се пренебрегва. Възпитаното поведение в парламента не е маловажна подробност. Вярно е, че то не замества добрите закони, почтеното управление, независимата съдебна система или борбата с корупцията. Но то е вратата, през която трябва да минем, за да стигнем до тях.
Опитайте се да си представите сериозен дебат за образованието, докато едновременно викат десет души и се леят обиди. Опитайте се да търсите компромис за бюджета, докато ви наричат „майцепродавец“. Това е невъзможно. Без ред и уважение в залата всяка съдържателна дискусия се удавя в шум, агресия и безсмислие.
Българският парламентаризъм има славни периоди – първите години след промените, особено през мандата на Седмото велико народно събрание, някои мандати през първото десетилетие. Тогава споровете бяха остри, понякога дори драматични, но никога не е имало нецензурни обиди, побоища и ритуално унищожение на опонента. Страстта при отстояване на позициите и културата вървяха ръка за ръка. Това означава, че е възможно, така, както сме го правили преди.
Въз основа на изложеното
могат да се очертаят няколко конкретни стъпки.
На първо място, въвеждане и налагане на реални, а не символични санкции, като глоби, които се усещат, или отстраняване от заседания при физическа агресия. Второ, безпристрастно прилагане, т.е. председателят на парламента да санкционира всеки нарушител, независимо от партията и най-вече, ако е от собствената му партия. Трето, стръмно ескалираща система от санкции, например, трето предупреждение автоматично да води до по-тежка мярка. Четвърто, промяна в Правилника на парламента с ясна дефиниция на недопустими поведения и точкова система за нарушенията.
Разбира се, връщането към доброто професионално ниво на българския парламентаризъм не се изчерпва с възпитания тон. То изисква почтеност, компетентност, отговорност и реална грижа за хората. Но този дълъг път започва именно с тази малка крачка (въпреки че за мнозинството от предишния парламент и тя бе непосилна). Не можеш да строиш къща без основи. Не можеш да имаш работещ за обществото парламент без взаимно уважение.
Възпитанието в залата не е слабост,
то е признак на силата да уважаваш опонента, докато защитаваш позициите си. То е предпоставката, без която всички останали добри намерения остават пожелания. България се нуждае от депутати, които разбират, че думите и действията им създават реалността, в която всички живеем.
Да, доброто поведение не е достатъчно. Но без него нищо друго не е възможно. И ако някога започнем да се връщаме към стойностния парламентаризъм, първата крачка винаги ще бъде там – в уважението, в културата и в осъзнаването, че сме народни представители, а не квартални хулигани. С разликата, че последните, за разлика от депутатите, не ги избираме и не им плащаме заплатите.
