Във всекидневието често установяваме, че някой не просто ни лъже, а ни лъже „глупаво“. Глупавите лъжи са лесно проверими и очевидно абсурдни твърдения, които ни хвърлят в недоумение. Албер Камю казва, че човек е същество, което прекарва живота си в опити да се убеди, че съществуването му не е абсурдно. Глупавата лъжа е именно такъв абсурден „аргумент“ – тя понякога е плод на нисък интелект, но по-често е резултат от психологически дефицити, емоционален стрес и когнитивни изкривявания.
Първата и най-честа причина да се лъже глупаво е паниката – когато човек попадне в трудна ситуация, рационалното мислене се изключва и се задейства първичният инстинкт за самосъхранение. Няма време да се измисля сложна измама, нужно е незабавно „запушване на дупката“. Този феномен е ярко описан в „Престъпление и наказание“ на Достоевски – след убийството Расколников изпада в трескаво състояние, започва да се държи подозрително и да дава нелепи, несвързани обяснения, които само насочват вниманието към него. Глупавата лъжа е
импулсивен акт, при който е блокирана способността за вярна преценка.
Наскоро лидерът на „Продължаваме промяната“ Асен Василев обяви, че след решението да развалят парламентарния си съюз, и ПП, и ДБ са увеличили подкрепата си с 50%, като се позова на конкретна социологическа агенция (Маркет Линкс). В действителност, в доклада на тази агенция за изследването пише: „ГЕРБ, ПП и ДБ не печелят нови привърженици, но втвърдяват редиците си“. В случая имаме не само опит за вдъхване на оптимизъм сред привържениците, но и стремеж за легитимиране на спорен политически ход. Преформатирането на отношенията между ПП и ДБ предизвика и много критики, в отговор на които чрез твърденията за „ръст на доверието“ лидерът се опитва да докаже на критиците си, че избраният самостоятелен курс на партията е правилен.
За често срещаните глупави лъжи на българските политици има и втора основателна причина – нарцистичната самозаблуда, че са най-умните и хитрите. Мнозина страдат от илюзията, че могат да манипулират аудиторията си с лекота. Вярно е, че има и удивителни майстори на способността да се лъже безсрамно, а след броени часове да се лъже отново, но с точно обратните твърдения. Повечето ни политици обаче наистина си вярват, че имат безспорен авторитет в обществото и че каквото и да кажат, то ще бъде прието като истина от последна инстанция. В някои случаи имаме
симптоми на мегаломания, граничеща с прочутия пример за Калигула,
който обявил война на бога на моретата Нептун и заповядал на войниците си да събират миди като военна плячка. Един подобен екземпляр неотдавна обяви кандидатурата си за президент и дори се самоопредели като естествен обединител на „демократичната общност“.
В допълнение, влияние върху склонността да се лъже глупаво оказва и наложилото се през годините вярване, че в политиката реалността няма особено значение, важно е коя интерпретация на реалността ще надделее. Когато нашите политици говорят за своите невероятни успехи или за не по-малко впечатляващите провали на опонентите си, те не се интересуват от действителното положение на нещата (впрочем видимо за мнозина), а се борят за най-гръмкото медийно заглавие на деня.
Това поражда илюзорна представа за лъжата като ефективен интелектуален инструмент, като ход в игра на шах, която те са способни да изчислят предварително, така че да конструират перфектната (според разбиранията им) алтернативна реалност. По повод внесения в парламента проект за бюджет за 2026 г. някои опозиционни политици заговориха как издръжката на администрацията е нараснала с 58 на сто заради „скъпо кафе, тоалетна хартия и кламери“. Разбира се, дори най-развинтената фантазия не може да повярва, че администрацията е изпила кафе за милиони евро. Става дума за съзнателно налаган образ, който цели да представи сложната бюджетна реалност на езика на всекидневието.
Тук наистина се използват сложни политически и комуникационни стратегии, като
добре известния „ефект на приземяването“.
Изразяването на милионите като средства, похарчени за тоалетна хартия, на първо място е опит за дискредитиране на управляващите чрез присмех и пораждане на гняв на битово равнище. За масовия гражданин фразата „разходите по параграф „Издръжка на администрацията“ се увеличават с 35% или със 737 милиона евро“ звучи абстрактно. Хората нямат сетивна представа за такива мащаби. Когато обаче кажеш, че държавата харчи милиони за „коли, кламери и тоалетна хартия“, ти моментално задействаш битовия гняв. Всеки знае колко струва руло тоалетна хартия и веднага усеща несправедливостта, че чиновниците харчат толкова много пари за такива дреболии.
Вместо да се влиза в спор за фискалните реалности (които са продукт в голяма степен на усилията на днешната опозиция), много по-лесно е управляващите, които са на власт от два месеца, да бъдат атакувани морално и естетически. Внушението е ясно: „Вие ни вкарвате в дългове и дефицит не заради важни реформи, а за да живеете луксозно в Министерския съвет“. Проблемът е, че така се руши не само образа на конкретни управляващи, а авторитетът на институцията. Резултатът от подобни стратегии е печално известен.
Освен това,
в съвременната светкавична информационна среда
рядко се публикуват дълги таблици с бюджетни пера. Търсят се пораждащи „екшън“ силни, пък били те и лъжливи цитати. Твърдението за „кафетата и тоалетната хартия“ гарантира на политическия лидер, че неговият коментар ще се споделя масово в социалните мрежи и така ще доминира и вечерните новини.
Следователно нашите политици са възприели нагласата, че истината е скучна и не носи лайкове и гласове, докато скандалът и клеветата мобилизират хората незабавно. В съвременния свят този феномен придоби нов, плашещ мащаб заради природата на социалните мрежи. Днес алгоритмите създават дигитални ехо-стаи, в които всяка, дори най-абсурдната конспиративна теория или очевидна лъжа, моментално намира хиляди последователи, готови да я споделят и защитят. Глупавата лъжа вече не носи срам, благодарение на интернет, тя се превърна в инструмент за трупане на политически дивиденти.
Когато фактът е заменен от броя на посещенията и харесванията,
истината се обезценява, а глупавата лъжа получава трибуна, за каквато диктаторите от миналото са могли само да мечтаят.
В заключение, политиците ни лъжат глупаво не защото нямат капацитет да измислят по-добра лъжа, а защото в момента на изричането ѝ са водени от суета или властова слепота, вместо от гласа на разума. Независимо от това, от античните митове и Алековите фейлетони до модерната политика и социалните мрежи, глупавата лъжа остава симптом на уязвимост – тя е отчаян, макар и несръчен опит да се избяга от отговорност или да се защити крехкото его от неизбежния сблъсък с неудобната истина.
