Изразът „разграждане на модела“ описва процеса на постепенно премахване (демонтиране) или поне съществено отслабване на дълбоко вкоренена политическа и икономическа система, която се възприема като неефективна, несправедлива, неморална или най-общо казано вредна за обществото. В българския политически контекст фразата се използваше в началото на прехода във вида „демонтаж на системата“, а днес (най-често от коалицията ПП-ДБ) във формулировки като „разграждане на модела Пеевски-Борисов“.
Персонифицирането на модела доведе до логични контрааргументи. Например, според бившия финансов министър Владислав Горанов, „след като вече нищо не зависи от Борисов и Пеевски, моделът би следвало да е разграден“. Това твърдение съзнателно редуцира изградената сложна, многопластова система до видимото (формално) присъствие на две фигури във властта.
Подобно обяснение има три силно уязвими точки.
Първо, то подменя реалните възможности за влияние с формалните правомощия. На практика обаче силата на този модел никога не е била обусловена единствено от официалните постове. Достатъчно е да припомним, че Пеевски години наред имаше огромно влияние върху най-важните икономически и политически процеси в качеството си на редови депутат, при това рядко появяващ се в парламента. Този тип модели работят чрез неформални мрежи за лоялност или зависимост в изпълнителната и законодателната власт, регулаторите, съдебната система и службите; те не се разпадат автоматично, когато конкретни лидери преминат в опозиция, загубят влияние или напълно се оттеглят.
Второ, подобно твърдение, при това изразено от вътрешен за модела човек, има за цел да внуши на обществото и на външните партньори, че „проблемът е решен“, за да спре натискът за реални институционални реформи (например, в КЗК, ВСС и прокуратурата). Иначе казано, това е
опит да се запази инфраструктурата на системата,
макар и с цената на репутационни щети за досегашните лидери, които и без това са станали неудобни за ядрото на модела.
Трето, ако твърдението на Горанов беше вярно, изтласкването на Борисов и Пеевски трябваше да бъде последвано от видимо институционално „пробуждане“: прокуратурата да започне безпристрастни разследвания за корупция по върховете на политическата и икономическата власт, регулаторите да притиснат картелите, а обществените поръчки да се печелят от фирми без лобистко покровителство. Тъй като това все още не се случва, изводът е, че машината продължава да работи на „автономно захранване“ или под управлението на дълбоко разположени фактори.
Иначе казано, подобни изявления представляват политическа маневра, която цели да обяви „край на войната“, преди реалната битка (за промяна на правилата) изобщо да е започнала. По същия начин в Италия през 1993 г. политиците обявиха, че корупцията е била унищожена с ареста на партийните касиери, малко преди системата да мутира в ерата „Берлускони“. Накратко, ако наистина целта е да се „разгради модела“, необходима е
цялостна промяна в начина, по който се управлява държавата,
чрез премахване на скритите зависимости и установяване на законност, отчетност и отговорност при упражняването на властта.
Един политико-икономически модел е много по-сложен от конкретните хора в него, колкото и всевластни да са те в даден момент. Фокусирането върху конкретни имена е разбираемо като политически инструмент за посочване на ясен „образ на врага“, но от социологическа и държавническа гледна точка един системен модел е много по-сложен и дълбок феномен от заговора между двама души – той е самоподдържаща се екосистема, макар и изродена по подобие на раковите клетки.
За да се разбере защо такъв модел е толкова труден за разграждане, трябва да се погледне под повърхността на персоналната власт. Преди всичко, след като е изграден и усъвършенстван, той не функционира чрез преки конкретни заповеди от върха за всяко решение, а чрез
мрежа от назначени кадри на няколко ключови нива
в различните сфери. Те често нямат пряк контакт с хората на върха на модела, а просто споделят един и същ кодекс на поведение – изпълняват неофициални поръчки в замяна на кариерна перспектива и имунитет от законово преследване. Дори водещите фигури да излязат от играта, тази мрежа остава и продължава да функционира по същия начин, търсейки нов „център“, към който да се прикачи.
На второ място, моделът е изграден върху икономическата логика на клиентелизма, която е пуснала дълбоки корени в стопанския, вкл. частния сектор. Това са бизнес субекти, жизненоважни за икономиката на цели региони. Големи строителни компании, енергийни дружества, консултантски фирми и много други зависят изцяло от разпределянето на държавни поръчки и европейски фондове. Тези фирми хранят хиляди семейства. Работниците в тях често гласуват под строй или от страх, че ако моделът падне, фирмата ще фалира и те ще останат без препитание. Моделът е превърнал икономическата зависимост в механизъм за политическо оцеляване.
Изучаването на известните неуспешни опити за разграждане на подобни модели е довело до
формулирането на т.нар. синдром на Хидрата.
Смисълът е, че дори водещите фигури да бъдат отстранени от властта, системата няма да рухне веднага; тя ще изпадне в кратък ступор, след което ще задейства своите механизми за самосъхранение. Подобно на митичната Хидра, на мястото на отрязаната глава ще се появят нови: средните ешелони на модела ще си намерят нови лидери, фирмите и чиновниците ще сменят политическата си окраска и ще се вредят при новите управляващи, особено ако те нямат дълбоки познания как работи машината.
Примери за подобно развитие има немалко, но вероятно най-чистият (и най-близък до нашия контекст) е свързан с промените в Италия след операцията „Чисти ръце“ в началото на 90-те години на миналия век. През 1992 г. група италиански магистрати, водени от Антонио ди Пиетро, разплитат огромна корупционна мрежа, наречена в медиите Тангентополи (Градът на рушветите).
Политическият елит на страната изглежда обезглавен –
разследвани са над 5000 публични фигури,
сред които половината от действащите депутати и шестима бивши премиери. Традиционните управляващи партии (Християндемократи и Социалисти), които доминират след Втората световна война, просто изчезват от политическата карта. Обществото триумфира, вярвайки, че е победило и „моделът е разграден“. Вместо това обаче се задейства синдромът на Хидрата.
Унищожаването на старата политическа класа отваря огромен политически и властови вакуум. Обществото е отвратено от традиционните политици и партийните апарати. Точно в този момент на сцената излиза медийният и строителен магнат Силвио Берлускони – човек с образ на успял бизнесмен и технократ, който ще управлява държавата като печеливша фирма. Създава партията „Форца Италия“ и печели изборите през 1994 г. с обещанието за пълна промяна.
Когато „Чисти ръце“ започва да застрашава личната бизнес
империя и семейството на Берлускони, моделът мутира по непознат начин – парламентарното мнозинство приема закони, които съкращават давностните срокове за корупционни престъпления, декриминализират счетоводните измами и ограничават правото на съдиите да използват специални разузнавателни средства. Старите престъпления на практика са опростени от държавата.
Към това се добавя постигнатото пълно господство над общественото мнение. Берлускони е собственик на трите най-големи частни телевизии в Италия, а като премиер контролира публичната телевизия. Главните действащи лица от операция „Чисти ръце“ бързо са превърнати от национални герои в изпълнители на политически поръчки. Обществото е облъчвано денонощно с развлекателно съдържание, което изтласква на заден план значението на морала в политиката.
След няколко години на постоянни скандали, италианското общество развива т.нар. корупционна умора. Настроенията на избирателите са обобщени в едно красноречиво вестникарско заглавие: „Всички са маскари, но тези сега поне ни забавляват“.
