Жителите на Жълти бряг протестират срещу изграждането на фотоволтаичен парк в землището на селото на площ от 2000 дка. „Зелените” са им подшушнали, че слънчевите панели щели да избият редки птици и животинки, да вдигнат жегата с 5 градуса и да докарат все още неясни, но страшни беди. А иначе едни хора са си изготвили проекти, търпеливо са изчакали одобрение, намерили са парцел и са осигурили пари… И са се надявали да забогатеят, помагайки на държавата енергийно. От Трън и Божурище до Карадере и Иракли – гражданският натиск, местната власт и референдумите се превърнаха в реална преграда пред милиони евро потенциални инвестиции.
В България съществува една слабо изследвана страна на инвестиционния климат не само за проектите, които са реализирани, но и за онези, които никога не стигат до първата копка. Причините са много: липса на финансиране, политически обрати, съдебни спорове, административни нарушения, екологични оценки… Но има и друга причина – местната общност казва „Не“.
Понякога това „Не“ е израз на основателна тревога за водата, природата или здравето. Понякога е резултат от страх, политическа кампания или сблъсък между интересите на инвеститора и местните жители. Така или иначе, в някои случаи решението на гражданите се превръща в практически край на инвестиционното намерение.
Трън: референдумът, който спря проекта за златодобив
Това е може би най-чистият български пример за инвестиционен проект, блокиран чрез местна демокрация. В края на 2016 г. жители на Трън започват протести срещу инвестиционно намерение за добив на златосъдържащи руди. Притесненията са свързани с възможни последици за водите, природата и здравето.
Общинският съвет решава да подложи въпроса на местен референдум именно заради общественото напрежение и инвестиционното намерение за експлоатация на находището. На 11 юни 2017 г. референдумът е проведен при 59.7% избирателна активност. Около 93% от гласувалите отхвърлят възможността общината да одобрява устройствени планове за добив и преработка на метални полезни изкопаеми.
Резултатът практически слага край на плановете за златодобив в Трън. Градът се превръща и в прецедент: местната общност показва, че може да се противопостави на инвестиция в добивната промишленост, дори когато става дума за ресурс с висока потенциална икономическа стойност.
Какво е загубила България според разчетите на проекта?
На първо място – около 100 млн. лв. заявена инвестиция. Отделно – около 12.5 млн. лв. годишно данъци, такси и осигуровки към националния бюджет. Няма ги и около 1 млн. лв. годишно за мизерния бюджет на община Трън – от 50% от концесионното плащане, местни данъци и такси. За сравнение, тогавашните приходи от данъци и такси на общината са били около 400 000 лева.
Ами работните места? По време на експлоатацията са прогнозирани 521 допълнителни работни места в местната икономика. При строителството прогнозата е била 562 местни работни места.
Проектът е предвиждал най-малко 23 години експлоатация. Така че, ако приемем прогнозата от 12.5 млн. лв. годишно и 23 години експлоатация, това прави 287.5 млн. лева. Само в община Трън няма да влязат около 23 млн. лв., тоест близо 11,5 млн. евро.
Божурище: вторият голям удар по проект за златодобив
Седем години по-късно историята се повтаря, този път край София. В Божурище става дума за площта „Златуша“, за която още през 2018 г. е издадено разрешение за проучване за злато и други полезни изкопаеми. Но до реални проучвателни работи не се стига. Местните жители организират кампания, протести и в крайна сметка местен референдум. Резултатът на 9 юни 2024 г. е впечатляващ: 97% от гласувалите се обявяват против проучванията за златодобив.
През юни 2025 г. местната власт обяви, че златодобив в Божурище няма да има. Кметът публично свързва резултата с гражданската съпротива и проведения референдум.
Карадере: от инвестиционен проект до политически скандал
Карадере е различен случай. Там не става дума за класически местен референдум, който директно отменя инвестицията. А за мощна гражданска кампания, протести, административни процедури и съдебни действия.
През март 2014 г. правителството дава подкрепа за изграждане на голям туристически комплекс край Карадере. Проектът е представян като инвестиция от клас А. Плановете включват значително строителство на територия около 210 декара.
Преди обаче да се намесят местните разбирачи, държавата е отказвала да даде приоритетен статут на предишна версия на проекта заради липса на необходимата екологична оценка, проблеми с доказването на инвестицията и изискванията за пряко създадени работни места. След обществената реакция започват допълнителни проверки, съдебни процедури и спорове около устройствени планове и разрешения. През октомври 2014 г. директорът на РИОСВ-Бургас оттегля решение, с което предварително е преценено, че за определено инвестиционно предложение няма необходимост от ОВОС.
В резултат мащабният проект не се реализира.
Карадере показва нещо важно: понякога протестът не отменя инвестицията директно, а променя политическата цена на проекта и задейства поредица от административни и съдебни проверки, които го правят практически невъзможен.
Иракли: гражданската съпротива на дивото къмпингуване
Години наред природозащитни организации и граждански групи водят битка срещу строителството на ваканционни комплекси в района на Иракли. Един от конкретните проекти е спрян след обжалване пред Върховния административен съд. За случая има документирани действия на гражданското сдружение „Да спасим Иракли“. Без гражданската мобилизация тези процедури вероятно нямаше да бъдат задействани с такава сила.
Шистовият газ: опасност или пословично късогледство
Ако разширим понятието „местна общност“ до гражданското общество и засегнатите региони, най-мащабният пример е шистовият газ. През 2011 – 2012 г. България преживява серия от протести срещу проучването и добива на шистов газ чрез хидравлично разбиване. Протести има в 12 града. Натискът от улицата се превръща в политически натиск и през януари 2012 г. парламентът приема мораториум. Решението се описва като резултат от натиска на протестиращи граждани.
Това вече не е отделен местен проект. Това е решение, блокирало цял сектор на потенциални проучвания в страната. Особено силна е съпротивата в Добруджа – район, където опасенията са свързани с подземните води и земеделието.
В този случай икономическият ефект е много по-труден за измерване. Не можем честно да кажем „България загуби Х милиарда“, защото никога не е доказано какъв точно ресурс ще бъде открит, дали ще е икономически рентабилен и при какви условия би могъл да се добива. Но можем да кажем нещо сигурно: след политическото решение за мораториум редица потенциални проучвания и инвестиции в тази технология са блокирани.
Списъкът може да бъде продължен с Дюлево – битката за 6000 декара соларен парк, Леденик – пак за панели, Карлово, където остава неясно ще има ли завод за барут и производствена база за боеприпаси край Иганово или не …
Големият въпрос е за границите на местната демокрация
Защото един инвеститор може да приеме висок данък. Може да приеме по-скъпа работна ръка. Може да приеме дори по-високи екологични изисквания. Това, което трудно приема, е непредвидимостта. Ако инвеститорът не знае дали след закупуването на земята, изготвянето на проекта и вложените милиони няма да се появи местен референдум, нов устройствен план, протест или политическа забрана, рискът за него рязко нараства. А това се определя в голяма степен от местната общност, която най-често е организирана на стаден принцип.
Ако местната общност носи екологичния и социалния риск, естествено е тя да иска участие в решението. Но ако всяка голяма инвестиция може да бъде блокирана от местна политическа кампания, България рискува да превърне децентрализацията в своеобразно вето върху развитието. Получава се парадокс – регионите искат работни места и по-високи доходи, но често отхвърлят инвестициите, които могат да ги създадат.
Това не означава, че хората грешат. Означава, че държавата очевидно не е намерила механизъм, при който инвестицията да бъде достатъчно прозрачна, местната общност да има реална полза, а екологичният риск да бъде надеждно контролиран.
