Белиз изглежда като Адамова ябълка на гърлото на Юкатанския полуостров между Мексико и Хондурас. Истински рай за търсещите отмора от напрегнатото ежедневие на големия град. Все още не пренаселена от туристи, човек има чувството, че е попаднал на място, което всички останали са пропуснали, тръгнали за някъде другаде – Ямайка, Бахамските острови, Барбадос…
Като бивша британска колония, в която официалният език е английският, но намираща се в латиноамериканско обкръжение, тя никога не е била притеснявана от сътресенията, през които са преминали съседите й – военни диктатури, преврати, граждански войни. Усещането за мястото е като за дете, играещо си с кубчета. Населението й е половин милион, а със своите едва 16 000 души Белмопан е една от най-малките столици в света. Независима от 1981 г., Белиз запазила лика на кралица Елизабет II на банкнотите си просто защото не намерила с какво по-удачно да го замени, а в кметството все още виси чернобяла фотография от посещението на принцеса Маргарет в страната през 1958 г.
Но ние не се задържахме много в столицата, а се насочихме към Плаценция – големият пясъчен полуостров на юг, което в превод от испански значи „хубаво място“. И то наистина е такова – съвкупност от плажове и мангрови гори, прихванати между крайбрежието на Белиз и Карибско море, сияещо в синьо като ризата на холандски полицай. А там, точно където небето и водата се сливат, се простира вторият по големина коралов риф в света, който удържа вълните. Така се образува една естествена лагуна, в която водата е гладка като огледало.
Започнахме почивката си с малко произшествие. Бяхме ангажирали двойно бунгало, а не можехме да го намерим. „Тук няма адреси“, каза ни местен. „Ако получа писмо, пощальонът ме тагва във Фейсбук. Затова хората започнаха сами да наименуват улиците си. Приятелката ми Дана нарича тази, на която живее, Дана драйв. Друг си кръсти своята Лесната улица. Ама Лесната се пресича с Трудната улица. Е, има и по-ексцентрични названия като „Къщата при бялата арка с розовите олеандри“. А ти какво, казваш, търсиш?“ С негова помощ успяхме да открием бунгалото и започнахме почивката си, тествайки хамаците на верандата с часове, отпивайки от коктейлите на нея и опустошавайки по един рак всяка вечер в близкото заведение.
Наслаждавах се на цветовете, едновременно ярки и пастелни, на шарените наколни къщи, дървените стълби към тях, веещите се на бриза листа на кокосовите палми, които рано сутрин отърсваха росата си върху уханните цветове на портокаловите дръвчета – мир, спокойствие и тишина. Страна, в която може лесно да се влюбиш или както казват белизийците – You betta belize it!
Всъщност тук, под „сянката“ на палмите, съжителстваха хора от най-различен произход, тъй като етнически Белиз е от цял свят: потомци на някогашните маи, на пристигналите по-късно испанци, на появилите в резултат на това метиси, на избягалите от захарните плантации роби и на пристигналите от Азия китайци, за да работят в чаените плантации, на напусналите САЩ войници от Конфедерацията след загубата им в гражданската война, а не на последно място и амишите – протестантски поселници, които смело се отправили към тропиците в дрехите си от XVII век в търсене на рая на земята.
Околийският вестник (и това е най-точната дума) „Плаценция бриз“ дава представа за настоящите грижи, радости и най-вече за „стремителността“, с която тече животът тук, преливаща в мудност, разтваряща се в пълна летаргия: лодка на име „Както ви е удобно“ е загубила разрешителното си – обадете се в редакцията, ако го намерите; друг продава остров за 8 млн. долара, но да не забравяме и Фестивала на рака, а после на омара, а после на раковината… На някои може да им се стори, че дните в Плаценция изтичат някъде между редовете и изчезват във вездесъщото Карибско море, погребало безброй испански галеони, но същинското битие изплува в благия поглед на Мърл Уестби, чийто род е пуснал корени тук от поколения.
Мърл лесно може да мине за майката на кръвожаден пират със своите тежки златни обеци и гръмогласен смях, но всъщност е много мила старица и всички се отнасят с уважение към нея, защото има добра дума за всеки и държи най-очарователното заведение на полуострова. „Тъкмо казвах на внучката – едно време всичко беше по-просто. Баща ми излизаше в морето сутрин и улавяше риба всеки ден. Но сега морската храна е скъпа.“ Заведението й се намира на запад от кея и няма как да го пропуснете – точно до червения жасмин (и аз започнах като местните). Специалитетът й са рапаните. А храната е с универсален код в тукашната култура. „Ако някой те хареса, ти носи кекс. Ако одобриш ухажора си, приемаш поканата за битас (алкохол, извлечен от корените на билки с вкус на анасон и кофеин, за който се твърди, че подобрявал потентността). Затова, ако си харесаш някое момиче, й предложи битас“, наставлява ме тя.
Така живее общността: с местните и пришълците, които работят на три места, продавайки апартаменти, участвайки в екипажите на яхтите, бъркайки коктейли до късно през нощта в плажните дискотеки. След това в свободните си дни купонясват на катамарани до зори, с цели плата суши и неограничено количество ягодово мохито.
На следващия ден и ние се озовахме на един катамаран за малка морска разходка. Атоли с големината на къщи изпъстряха хоризонта, осеяни с палмови горички. От наветрената страна попадаха Шагс Блъф и остров Рандеву, който много точно отговаряше на името си, защото нямаше място за нищо повече от маса и два стола – просто камара от раковини, пет палми и плаж с размерите на килимче за молитва.
Първата ни спирка беше остров Силк. Да пиеш коктейл с тъмен ром насред Карибско море, обгърнат от атоли и палми, по-високи от самия остров, е преживяване, което трудно се забравя. Останахме на палубата за обяда от раци и ориз, придружени с бяло Пино Гриджо, който завърши с великолепен по британски пудинг. Да се събудиш, пуснал котва от подветрената страна на непознат остров в южните ширини, яхтата леко да се поклаща като хамак, ароматът на силно кафе и препечени филийки да се носи от камбуза, мелодията на разбиващите се в близкия бряг вълни да гали слуха ти ти и делфини да порят лазурните вълни с твърдите си гръбни перки откъм кърмата – това е щастието в най-чистия му, рафиниран вид, безспорен начин да се докоснеш до рая.
Нашият капитан сякаш познаваше всички в тези води. И повечето бяха като него – бегълци от реалния свят, дошли някога на почивка тук, влюбили се в Белиз и бързо захвърлили стария си живот през борда. Като Карл от остров Суолоу, който разговаря с мантите; той разхожда туристи из мангровите гори, където русалки вият тела около дървеното му кану. Или Пиетро, преливащ от енергия и ентусиазъм италианец заради прекрасния живот, който е открил тук (и момичета, и момичета), отворил собствен бар на плажа. Или г-н Рейнолдс, достолепен джентълмен, ръководещ Royal Belize resort, провеждащ твърде иновативна политика: „Впишете цената, която искате да платите за стаята и датите ви на пътуване и ние ще ви отговорим, ако се появи оферта, отговаряща на вашия бюджет“. Или пък очарователната Али, по-известна просто като Снапер, която избягала от суровите канадски зими, за да развежда туристи из вълшебния подводен рифов свят на Белиз.
Продължихме пътешествието си чак до залез слънце и колкото повече пътувахме из района, толкова повече го чувствах не просто като море, а като уютен пристан (и вече разбирах защо толкова много хора са предпочели Белиз за свой дом – непреодолимата му притегателна сила започваше да оказва влиянието си и върху мен). Все още не исках да напускам тази прелестна страна и тогава научихме, че след като направил „Апокалипсис сега“, Франсис Форд Копола търсел да си закупи частен имот във Филипините, където да пише сценарии (освен режисьор, Копола е и съсценарист на филма, макар че първоначално режисьор е трябвало да бъде Джордж Лукас, но той бил зает със снимането на „Междузвездни войни“ и така Копола поел режисирането). Във Филипините обаче, където е и заснета самата продукция, Форд не намирал желаното място, когато научил, че Белиз току-що е станала независима държава. Той дошъл и се влюбил като всички останали. Резултатът бил Turtle Inn – комплекс от леки сламени вили, с покрито с пясък лоби и великолепно резбовано дървено канапе във фоайето. Но основното му качество днес е възможността да се отпуснеш, да релаксираш, да избягаш от останалия свят, дори да преоткриеш себе си, защото тук няма нищо друго какво да се прави освен риболов, гмуркане и подремване в хамака, точно като Пол Бетани и Дженифър Конъли, които явно единствени са издържали на непоносимата глухота тук. Откритият план на хотела ти позволява да спиш под звездите, гален от сатенения бриз и освен случайните целувки на морето, когато мокрите му устни, покрити с пяна, докосват влажния бряг, нощната тишина е всепоглъщаща.
От нашето бунгало пък, след оранжевата и виолетова мътилка по хоризонта всяка вечер, когато нощта се сгъстеше до дяволски черно, се виждаха чак светлините на Хондурас, които заедно със звездите и морето далеч на юг заговорничеха, за да накарат посетителя да мечтае за безметежния живот, спокойните изгреви, идиличните залези и рая отвъд тях.
Четете още: Далматинската перла на Хърватия има много повече какво да предложи от яхти, плажове и ВИП обслужване
