Имаше такава теза: При коалиционния сговор с ГЕРБ на реформаторите бяха дадени най-тежките министерства, в които трябва да се правят болезнени реформи, но липсва политически консенсус – образованието, здравеопазването, правосъдието, отбраната. Те така поискали, за да докажат смисъла на разноликото си съществуване под едно име лозунг. Не че Реформаторите имаха шанс да мечтаят за креслата на министрите на финансите, евросредствата и строителството, за които ГЕРБ-ерската ковачница на кадри отдавна бе подготвила и утвърдила свои авторитети.
Прекрасна теза – такова правителство би трябвало да си изкара мандата, че и да пита за още. Но „видът лъже“, както казват препатилите.
Бюджетът за следващата година погреба плахите надежди за реформи, от които страната отчаяно се нуждае. Реформи няма да има, има само неясни намерения за радикални промени, отразени в основния финансов закон за догодина.
Но нека бъдем снизходителни. От една страна, време за мислене на политики по сектори, които да доведат до качествено ново състояние, реално нямаше. Почти цялата година мина в словесни битки и умувания за актуализацията на бюджета за тази година. Бюджетът за следващата беше писан на коляно, той е нещо като копипейст на сегашния. ГЕРБ-ери и Реформатори направиха това, което можаха.
И това не е утешително. Още една година икономиката ще се влачи по корем, а ние ще си живуркаме, критикувайки нищоправенето.
Българският опит обаче сочи и нещо друго – желанието или нежеланието за реформи са спорадични, но безсилието те да бъдат направени, и то качествено, е константно. И то не е функция от разпределението на местата в парламента. Просто избраниците на електората или не знаят как, или знаят (защото примерите в Европа не са малко), но не им изнася да направят промените. Защото известно е, че реформите са свързани с непопулярни мерки, които клатят властта.
Но най-важният проблем, за който почти не се говори, е сбърканата технология на реформите. Защото успешни промени през държавния бюджет няма как да се правят. А Горанов и Борисов не могат да променят технологията на реформите през разходната част на бюджета.
Реформите се правят с програми на министерствата, които трябва да ги защитят първо в Министерския съвет, а после и в пленарната зала на парламента. Министрите са тези, които трябва да докажат първо необходимостта от тях, а после и ефективността им, съпоставяйки ефекта от мерките на разходите за извършването им. (Де толкова мозък сред чиновниците!?)
Едва тогава за одобрените програми Горанов трябва да намери бюджетни пари и да подреди пъзела на бюджета, а Борисов да го хареса. Като се има предвид, че за тези програми дори няма да е необходимо да се търси пълният размер на финансирането. Просто защото фондовете на ЕС подкрепят такива програми.
Какво правят управляващите вместо това? Централизирано разходно бюджетиране. Като сметнат разходите, се втренчват в приходите и ако те не достигат, клъцнат по малко оттук-оттам. На което му казват реформи.
Истинските реформи обаче са нещо друго. Те са дългосрочни съзнателни усилия, преследващи постигането на ясна цел, а не еднократни възпитателни шамари за някакви системи или браншове. Те нямат нищо общо с бюджетната процедура, чиято цел е връзването на държавните гащи, или, по-модерно казано – фискалната стабилност.
Предишния кабинет на Бойко го видяхме. Даде властта на Дянков, който под реформи разбираше бесен фискализъм – направи България свръхфискално стабилна държава, но съсипа социално-икономическия й организъм.
Така, че от ГЕРБ активност да не чакаме.
А вие, реформатори, спите ли? Нямате време, желание или акъл?
