Шест години от живота на полякинята Джена Тергел преминават в четири концентрационни лагера, като тя успява да оцелее и след като е хвърлена в газова камера. Седемдесетгодишнината от освобождаването на Освиенцим на 27 януари 1945-а е още един повод за 90-годишната днес Тергел да се върне към миналото си: „Когато си спомня за онези години, трябва да се ощипя, за да се убедя, че наистина съм жива“.
Джена е на 16 години, когато през 1939-а върху Краков започват да падат немски бомби. Семейството й не успява да замине при роднините си в Америка, защото градът е окупиран мълниеносно. Голямата еврейска фамилия – майка, баща и осемте им деца, остават в Краков. Двете най-големи момчета загиват, сражавайки се с нацистите.
Джена попада първо в концлагера Плашув, където прекарва две години и половина, след което е преместена в Освиенцим. Там среща доктор Йозеф Менгеле – „ангела на смъртта“, както го наричат пленниците. Той лично се занимава с подбора на концлагеристите и извършва престъпни експерименти с много от тях. На 21 години е осъдена на смърт. Заедно със стотици други затворници е изпратена в газова камера. Но по някакво чудо отровата не действа на момичето. Нещо повече, тя не разбира веднага, че е била на екзекуция, това й разказва по-късно една от съседките по барака. Все пак преживяното не минава без последици – полякинята загубва изцяло гласа си. И досега няма отговор на въпроса защо не са я изпратили на смърт повторно.
Когато съветската армия приближава към Освиенцим, Тергел заедно с други пленници е изпратена отначало в Бухенвалд, а после в Белсен. След освобождаването на Белсен от британската армия Джена се запознава с английски офицер. Двамата се женят и за нея започва нов живот в Лондон.
„В Освиенцим можеше да получиш куршум заради сълзите си. Налагаше се да сме силни и да блокираме емоциите си“, спомня си възрастната жена. Не плаче и сега, когато дава интервюта – станало й е навик. Просто привежда факти, макар да признава, че понякога сама не може да повярва в случилото сe. С времето гласът й се възвръща.
„Винаги използвам парфюм. Вонята на лагера сякаш и досега е с мен, опитвам се да я забравя“, казва Джена. Преследват я не само призрачни миризми, но и странни усещания: „Седемнадесетгодишната ми сестра Мириам спеше от лявата ми страна. Застреляха я за тайни доставки на храна на територията на лагера. Оттогава чувствам студ в лявата си ръка“.
В миналото й има много призраци – Джена загубва баща си, както и всичките си братя и сестри: „Всички тези хора, които загинаха, бяха реални. Бяха бащи и майки, чичовци и лели, лекари и учители, поети, композитори. Моята история е само една от многото и шест милиона човека като мен така и не успяха да разкажат за себе си. Бях и завинаги ще остана свидетел на масово убийство“.
