Едно време, когато казармата беше задължителна, служих в полка в гр. Гоце Делчев, който беше на предната линия на евентуалния фронт срещу натовска Гърция. Цялото ни обучение преминаваше под мотото, че сме на фронтовата линия.Тогава беше популярна една шега: когато войната избухне и последва ядрена атака, най-важното е да държиш калашника наведен напред така, че като почне да се топи от взрива, да не ти капе метал по обувките. Разумно, защото какво е един войник без обувки!?
Ние се шегувахме, ама онези мозъци с фуражки от Варшавския договор не се шегуваха. Те даже бяха изчислили колко време ще останем живи при бойни действия: редовият състав например – половин час, младшия офицерски състав – два, и така нататък. Естествено, през това време, докато все още калашникът не е започнал да капе по обувките, по план трябваше да свършим куп задачи.
Дали така са се шегували и нашите връстници от другата страна на фронтовата линия, не е известно. Със сигурност обаче може да предположим, че техните "мозъци" от НАТО също са си правили сметките кой колко време ще остане жив, та да държи фронта. Не може да е било другояче. Тревожните мозъци с фуражки навсякъде по света сякаш ги е една майка раждала. Нали майката на идиотите винаги е бременна, както философски се шегува колегата Цолов.
Варшавският пакт замина в историята, а НАТО остана. Тревожните мозъци с фуражки – също. Невидимото им, но осезателно тягостно присъствие час по час ме подсеща за онази шега. И колкото пъти си я повтарям наум, толкова пъти се заключвам с пръсти и се моля горещо дано не дойде време да се топят калашниците. Защото животът е прекрасен, той е чудо, както възкликна в едноименния си филм Емир Костурица. Това чудо трябва да отглеждаме в сърцата си, да го отглеждаме с широко отворени очи, да му се радваме и да го обичаме. Това е чудото на пробиващата пръстта зелена тревичка, капката роса, събрала в себе си слънцето, свиването на стомаха при появата на любовта зад ъгъла, чудото на безгрижното бърборене на бебетата.
И ето че се появява заместник държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд, отговаряща за Евразия. И заявява, че отбранителният алианс решително трябва да засили отбраната по източните си граници в Европа, като за тази цел е необходимо да се създадат командни и контролни центрове в шест фронтови(!) държави.
Нюланд мотивира лидерите на "фронтовите държави" с апел за опазване и защита на евроатлантически ценности и най-вече – на свободата. И нито една дума не изрече за опазването на тази простичка общочовешка ценност, каквато е животът.
Някога, когато нейните предци стъпили на Новата земя, изтребили местното население, а Бъфало Бил изтрепал бизоните им, за да положи релсите за Железния кон. И завили малцината останали живи индианци с одеяла, заразени с тиф. Нюланд обаче е достатъчно млада, за да има от кого да научи истината за своята страна. А едва ли пък потомците на заселниците биха се гордели да разказват за това.
Днес САЩ е най-големият миротворец в света и Виктория Нюланд е един от вестоносците му. Навярно след поредното си пътуване из света в защита на евроатлантическите ценности тя ще се прибере вкъщи, ще си отвори бутилка червено вино и ще помоли предания си съпруг да й разтрие уморените миротворчески нозе. Съпругът й Робърт Каган внимателно ще я докосва с топлите си ръце и междувременно ще й разказва какво е свършил този ден по реализиране на делото на живота си – т. нар. Проект за новия американски век, чиято цел е налагането на американското глобално лидерство. Двамата ще отпиват от чашите, огънят в камината ще гори умиротворително, а под фуражките тревожните мозъци отвъд прозорците на уютния им дом ще сънуват глобални сънища.
И когато новият американски век настъпи, и не дай си, Боже, ядрената гъба подпре небесата, много ми се иска в този последен миг да погледа в очите на Нюланд, да надникна в тревожния мозък на нашия главнокомандващ и на себеподобните му и преди калашникът да прокапе, да им кажа: пазете си обувките, новобранци!















