Зима е. Странно за тези географски ширини, но в България вали изненадващо сняг. Мокър, тежък, упорит. Затрупва дупки по пътищата, смърдящи сметища, крадени дърва. На фона на девствената белота лъсват предизборни лъжи и корупционно нищоправене.
И така: В ХХI век да се обещава на хиляди хора, че ще ги изровят от снега след седмица, а ще им пуснат тока – след две, е престъпление спрямо човечеството. Престъпление, което е подготвяно грижливо, организирано перфектно и чисто изпълнено – без оставяне на следи.
Как иначе може да се квалифицира това, че разните му там токопреносчици лъжели с ширината на просеките, не обръщали никакво внимание на болните дървета, които при мокър сняг могат да скъсат далекопроводите, местели малкото резервни части за стълбовете от склад в склад, за да покажат на проверяващите, че ги има? Това не е немарливост, това е мърлявост. За което е трябвало да има ошамарени.
Една от най-ярките черти на народния ни характер е непукизмът. Викат му и безхаберие. Той се изразява в едно изречение така: „Айде, бе, точно на нас ли ще се случи?“. С други думи, защо да се пънем, като ще ни подмине. Господ е българин!
Превантивното действие се заменя с превантивна леност и вайкане, след като Лошото дойде. И вземане на последващи мерки, след като се извадят труповете и оценят щетите. Във всичките измерения на Лошото – сняг, висока вода, свлачище, лавина…
Поразходих се из Европа и никъде не видях пътен знак „Внимание, падащи камъни!“. Знаете ли какво е посланието на този чисто български феномен? Това значи, че държавата с нейните структури и общината с нейните, въпреки че плащате данъци и на двете, са отказали да ви гарантират основното право – на живот! Чиновниците ви се смеят в лицето: „Предупредихме те! Ако толкова държиш да минеш оттук – на твоя отговорност си е. Рухнала скала ще те размаже на пътя – еми, като те предупредихме, ти къде беше? Ние вина нямаме – заострихме вниманието ти превантивно“.
Това е бюрократичният цинизъм. Не с дървета и гуми се затлачват речните корита, а именно с него. Не са виновни тези, които са си построили къщите под язовирните стени и върху свлачища, е тези юроди, дето срещу някоя стотачка са им разрешили.
Има ли решения? Има да, „Хорошие мысля приходят опосля“. Но те са повече като пожелания за бъдещите поколения, запечатани в тържествени урни, отколкото като осмислен труд за опазване на живота и имота на хората.
Който казва, че няма решения, обаче е гнусен подстрекател към тези престъпления. Не може ли да се изкара циганьорът до реката, да дадат на всеки по едни ботуши и да му разрешат да си извади дърва за огрев през зимата. Моторният трион и камионът – от общината. Чисто речно корито и опазени гори от бракониери.
Просто е, нали?
Но за много хора в тази държава мисълта е лукс. А мисълта за хората вече е недостижим лукс.
И в края на всеки такъв тъжен разказ – едни се събират на гробищата, а други – в кръчмата. Първите – да оплачат нещастната си съдба, а вторите – да потърсят вината.
Да, вината, и добрите вина, които най-прилягат на мазните мезета на невиновността.
*Руска поговорка: „Добрите мисли идват впоследствие“ (когато вече е късно)
