В последните две години и половина се изсипа лавина от идеи и законопроекти в защита на правата на длъжниците, но почти нищо от тях не беше въведено в законодателството. През цялото това време съдиите от Гражданската и от Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС) пък работеха по съвместно тълкувателно дело, с което да бъде преодоляна противоречивата съдебна практика по някои въпроси на принудителното изпълнение. От публикуваното в края на миналата седмица тълкувателно решение става ясно едно – няма прошка за длъжниците и обръчът около врата им се затяга.
Макар че по отделни точки на тълкувателното решение са записани шест особени мнения, под които са сложили подписите си различни (някои от тях се припокриват) групи съдии, в повечето от тези случаи не става въпрос за милост към длъжника. Тъкмо обратното – предложени са още по-категорични тълкувания на закона в полза на кредитора. Във всеки случай крайният резултат ще предизвика недоволството на онези, които не плащат дълговете си. Ще се ожесточи и спорът дали ВКС тълкува закона с цел да го изясни, или го "дописва", изземвайки законодателна функция от Народното събрание. Всъщност спор, че дълговете трябва да се плащат, изобщо не трябва да има. Спорно е само дали с тълкувателната си дейност върховните съдии не прекрачват границата на разделението на властите. И дали частните изпълнители не се облагодетелстват прекомерно за сметка на длъжниците.
С решението е "изтеглен" максимално напред моментът за насрочване на принудителното изпълнение върху имуществото на длъжника. Това ще става още с налагането на запор или възбрана върху част от неговото имущество. Допуска се освен налагане на запор или възбрана и опис на несеквестируеми непотребими вещи, каквито са недвижимите имоти. Длъжникът може да обжалва обезпечителната мярка и публичната продан, но срокът е кратък – седем дни след като е получил съобщението за тези изпълнителни действия. Сходни са правилата и за запорите върху вземания на длъжника по банкова сметка, произтичащи от трудови възнаграждения и пенсия. Несеквестируеми са само вземанията до размера на минималната работна заплата.
ВКС допуска при наложени вече запори и при насрочена публична продан върху движими вещи и насаждения да бъде насрочена друга публична продан по искане на друг взискател, ако тези вещи не са изнесени на борса или в магазин. При невъзможност вещта да бъде продадена и след втория търг – вече с начална цена 80% от предходната, съдебният изпълнител получава право да определи нова цена, без да прави нова оценка. На частните изпълнители се дава и правото да събират от длъжника таксата, която е авансово дължима от взискателя, но той не я е платил. В същото време, ако частният изпълнител не събира такава такса от взискателя, това вече се третира като дисциплинарно нарушение. Реализирането на дисциплинарната отговорност обаче е ограничено с давностен срок – докато той тече, Камарата на частните съдебни изпълнители или министърът на правосъдието трябва да поиска такава санкция. Което означава, че жалбите на други лица не са основание за започване на дисциплинарно производство.
Някои от тълкувателните разрешения са по-безспорни. ВКС смята, че районният съд по местоизпълнение, а не съдебният изпълнител трябва да назначава т. нар. особен представител на длъжник, който не може да бъде намерен. Вземане, което е обезпечено с ипотека, няма да се удовлетворява с предимство, ако ипотеката е вписана, след като е вписана възбрана върху имота. За присъединени взискатели с равни права са обявени всички кредитори, в чиято полза е допуснат запор или възбрана, независимо дали това е станало в обезпечителното, или в изпълнителното производство. Орязани са обаче възможностите първоначалният взискател да си възстанови с предимство всички разноски по принудителното изпълнение.
Общото впечатление в крайна сметка е, че възможностите за маневриране на длъжника са орязани. И мерките в тази насока са оправдани заради безхаберието на част от некоректните длъжници. Но ако законодателство, въведено преди по-малко от десетилетие, има нужда от толкова мащабно тълкуване, възниква въпросът за ползата от него. В основни линии законът трябва да е ясен за гражданите, за да съобразяват поведението си с него. Не може да се очаква от тях да четат сложни тълкувания от десетки страници по отделни разпоредби, затрудняващи дори практикуващите юристи. А обстоятелството, че докладчикът по делото – бившият съдебен изпълнител Борислав Белазелков, е сред създателите на новия Гражданскопроцесуален кодекс, който сега тълкува, също поражда някакво недоверие.
В юридическите среди отдавна се коментира, че ВКС прекалява с тълкувателните си изяви, даже зачестяват исканията за премахване на задължителната сила на тълкувателните му решения. Чуват се идеи предложената с промените в Закона за съдебната власт възможност съдиите да сезират Конституционния съд по текущи правни спорове да бъде използвана в тази насока. Ако бъде въведена тази разпоредба, практически всеки съдия ще може да поиска да бъде обявено за противоконституционно правилото в съдебния закон, че тълкувателните решения за магистратите имат задължителна сила.
Според застъпниците на тази теза това правило е отглас от чужда правна система – англосаксонската. Проблемът е подчертан и от невъзможността за оспорване на тълкувателните решения на върховните съдилища. Закон може да бъде оспорен пред Конституционния съд, подзаконов акт – пред Върховния административен съд, президентът има право на вето, съдебните актове по конкретни дела подлежат на инстанционен контрол, но тълкувателната дейност на върховните съдилища не може да бъде атакувана. Подобни искания изглеждат, разбира се, крайни, но са сигнал за законодателя, че има прекалено много несигурност в определени правни области. А промяната в закона е единственото средство за преодоляване на неяснотите.
