Александър Маринов
Местните избори наближават и се разгаря дискусия колко пари ще похарчи държавата за тях и дали си струва. Още повече като се отчита фактът, че в сравнение с предишните местни избори поскъпването е чувствително – над 25 на сто.
Грижливото отношение към публичните финанси е хубаво нещо, стига да не представлява самоцелно скъперничество, което прилага на дело принципа "Икономията е майка на мизерията". Докъде води тази управленска философия, видяхме добре по времето на Симеон Дянков. Така че нека припомним – задачата на държавата и тези , които я управляват, не е да стискат кесията, а да харчат – за каквото е необходимо и колкото е необходимо.
А трябва ли да се харчи за избори, т.е. за демокрация? Дали не са прави тези, които твърдят, че
"Демокрацията е скъпо удоволствие"
което е необходимо да се консумира умерено, особено от по-бедните нации?
В диалог с водещия на една национална телевизия преди няколко дни вицепремиерът Томислав Дончев казва: "Едва ли може да ни заподозрете, че имаме голямо желание да даваме много пари за изборите. Това е неинвестиционен разход. Тези пари минават и заминават… В някои от случаите това ще бъде почти безсмислено упражнение, в много малки населени места… много секции трябва да открием в чужбина, в част от тях избирателната активност ще бъде много ниска." А на реторичния въпрос на водещия дали "тези неща не са напълно безсмислени", вицепремиерът формулира забележителен извод: "Има една хубава латинска сентенция Dura lex, sed lex –
„Глупав закон, но закон”
Такъв е законът… стремежът да се гарантира повече демокрация в някои от случаите очевидно е прекален"
Като се абстрахираме от досадните пропуски в познанията по латински, изреченото от Дончев, изразява един господстващ манталитет на властниците в България – че демокрацията трябва да се отпуска в разумни дози: един път, за да струва колкото е възможно по-евтино, и отделно, за да не вземе народът да злоупотреби с нея, като реши нещо "неправилно".
Докато тези, които управляват държавата, мислят така, нищо в нея няма да се промени, поне не и към добро. Защото демокрацията не е "скъпо удоволствие", което малцина могат да си позволят, все едно че си купуват кола за милион, къща в чужбина за десет милиона или ваканционно селище за петдесет милиона. Както показва дори беглият преглед, всяка съвременна уредена страна и силна нация се основават на някаква работеща форма на демокрация, т.е. управление, което отчита ценностите и въжделенията на мнозинството от гражданите. Формата варира значително от Източна Азия до Северна Америка, но важна е същността – не термините, още по-малко идеологически цензурираните етикети.
За да се установят и реализират ценностите и интересите на милиони хора, естествено, са необходими значителни "технологични" разходи, но, противно на някои елементарни разбирания, те съвсем не са "непроизводствени". Нещо повече,
инвестицията в демокрация
т.е. в добра, работеща форма на управление, е жизненоважно условие за съществуването на всяко общество. А и проблемът на българската демокрация не е, че едни избори струват 50 млн., нито дори, че българските депутати харчат за един мандат същата сума за безсмислени околосветски обиколки и за безотчетни "представителни" пари. Проблемът е, че тя е ялова, не води до решения на проблемите на хората и не излъчва способни и отговорни представители на народа, които да го управляват и водят в правилната посока. За такава "демокрация" не петдесет милиона, пет лева са пари, дадени нахалост. От което, разбира се, не следва изводът, че най-важното достойнство на демокрацията е да излиза евтино. Верният извод е, че следва да се ремонтира българската демокрация, така че да дава резултати, които си струват парите – както на местно, така и на национално равнище.
Тъй като предстоят местни избори, ще се огранича в сферата на местното самоуправление. За да си струват парите, инвестирани в излъчването и функционирането на неговите органи, трябва да бъдат извършени (с извинение за изтърканото клише) сериозни реформи, които да овладеят неофеодалното израждане и балансират адекватно основни величини като правомощия, отговорности, ресурси и механизми за контрол и отчетност.
Вместо да се говори, че е "напълно безсмислено" хората в малките населени места да си избират кметове (нима те са граждани с ограничени конституционни права), е необходимо да се предприемат действени мерки, за да се възстанови социалната и
икономическата жизненост на местните общности
и самоуправляващите се единици. Значителна част от българските общини са ограничено жизнеспособни, поне при съществуващата фискална и икономическа политика на държавата. В същото време никой не поставя въпроса каква е логиката гражданите да избират кметове на райони в трите най-големи града на страната, след като са изцяло ресурсно зависими от общинските съвети и кметове? Тези избори не са ли напразно харчене на средства без реален ефект за подобряване на управлението?
Най-големият дефект обаче е в начина, по който се подбират кандидатите за публични постове, респ. в ефективността на публичното управление на всяко ниво. Демокрацията наистина не си струва разходите, ако не води до формиране и функциониране на органи, които правилно установяват и действено решават проблемите. За да се постигне това желано състояние, формалните процедури на демократичния избор не са достатъчни (тук въобще не говоря за тяхното повсеместно изопачаване и извращаване у нас). Нужно е да бъдат установени ефективни инструменти за контрол и отговорност – както на индивидуално ниво, така и по отношение на политическите партии. Защото, ако изборите в една община повторно се печелят (ясно е с какви средства) от досегашния кмет, уличен в драстични злоупотреби при обществени поръчки, парите, похарчени за тези избори, представляват
инвестиция в организираната престъпност
а не в доброто управление. Какво още ни трябва – освен фрапиращите факти от Гърмен, Видин, Петрич, Карлово, Пловдив и десетки други – за да проумеем, че такава "демокрация" не се приема и логично поражда търсене на алтернативи. Иначе казано, изходът не е в свиването на демокрацията до приемливи разходи според действащия финансов министър, а превръщането й в механизъм, работещ в интерес на хората. Само в това си качество тя "си струва" парите.
Много често се цитира афористичната мисъл на Чърчил, че демокрацията е лоша форма на управление, но по-добра не е измислена. За съжаление сър Уинстън е пропуснал да уточни колко лоша може да бъде демокрация, за да я търпи народът, преди да пожелае да я замени с нещо по-лошо.
