Александър Маринов
След еуфорията и унинието в часовете след изборите идва време за трезв анализ. Обикновено в нормалните държави се задава въпросът: как изборните резултати ще повлияят на управлението на държавата и на живота на хората? У нас този въпрос е доста безсмислен, защото който и да спечели, прави едно и също – гони своите интереси, и само покрай тях и след тях – интересите на част от избралите го. Но все пак – до неотдавна, поне в общи линии, знаехме кой кого и защо е подкрепил.
Първият важен извод е, че току-що преминалият местен вот създаде качествено нова, непозната досега ситуация. Не знаем и никога няма да узнаем какви са били истинските предпочитания на голяма част от гласувалите. Достатъчно е да се погледнат сканираните копия на протоколите на повечето секционни комисии, за да стане ясно, че В България вече няма и фасада на демокрация. По(д)правянията са толкова много и толкова очевадни, че не е възможно да си помислиш друго, освен
съзнателно и масово нарушаване на закона
за извличане на облаги за конкретни участници в т.нар. избори. Още по-скандални при тези документирани факти изглеждат позициите на министър-председателя ("Какви мръсни избори?!"), на отговарящия за провеждането на изборите вицепремиер ("Загубилите си търсят оправдание"), на шефа на фирмата, обработваща резултатите ("Грешки в рамките на нормалното, за какво касиране става дума?") и на подалата оставка председателка на Софийската общинска избирателна комисия ("Припадащите са симуланти"). Да не говорим за откровените глупости от типа на "Костинброд-2".
Но дори и при това огромно и почти повсеместно опорочаване на вота, а още по-точно – именно поради това опорочаване, очертаващите се последици и тенденции стават още по-безмилостно ясни. В нормалните държави убедителната, още повече "смазващата" победа на една партия наистина стабилизира, поне за определен период, обществото. "Мачкащите" получават доверие в аванс и се захващат да го оправдаят, а "смачканите" се опитват да извлекат верните поуки и да се променят. Най-същественото е, че и победата, и загубата при демокрацията са временни и относителни – никой не губи или не печели завинаги, нито всичко или нищо. Загубата не унищожава и не унижава, а победата не дава "лиценз да убиваш", т.е. да правиш каквото си пожелаеш. В този смисъл голямата победа нетолкова развързва, колкото връзва ръцете на победителите, защото ги натоварва с по-голяма отговорност.
Вторият съществен извод за предстоящите процеси в държавата е, че внушителната наглед победа окончателно
помрачи политическия разсъдък на ГЕРБ
Борисов и хората му никога не са се отличавали с кой знае каква способност за самокритичен размисъл. Но днес те напълно паднаха в капана на изопачената действителност, която създадоха. В желанието да възвеличат себе си и да принизят останалите ГЕРБ вече не са способни да видят дори очевидни истини. А именно, че предизборното клише за "общественото доверие и подкрепа за видимите резултати" е несъстоятелно, тъй като прикрива две важни негативни тенденции. Първо, спадналата активност, и второ, значителната загуба на гласове в сравнение с местните избори през 2011-а. В областните градове "убедителните победители" получават почти 120 хил. гласа по-малко, а само в представяната за витрина на управлението на ГЕРБ София общинската листа на партията губи над 83 хил. гласа и на практика е подкрепена от около 15 на сто от имащите право на глас столичани. Иначе казано, зад победата над слабите и разкъсвани от вътрешни междуособици противници всъщност се прикрива съществената загуба на доверие, породена от начина и резултатите от управлението на ГЕРБ.
Опасните последици от
опиянението на победителите
проличаха още на следващия ден след обявяването на резултатите от балотажите. Оповестеното орязване на професионалните придобивки в сектор "Сигурност" е христоматиен пример не просто за погазване на елементарни правила на доброто управление, а израз на чувство за безнаказаност. Неслучайно след избухването на спонтанните протести властта изпадна в ступор и се изпокри, поставените на "топа на устата" министри бяха видимо неадекватни, а обичайният номер с "добрия цар и лошите боляри" няма да мине безнаказано, включително и за ореола на царя.
Не по-малко тревожни са изводите относно вероятните последици от представянето на останалите партии. Поводът за тревога не е свързан със съдбата на една или друга партийна структура и нейните водачи, а с все по-очевидната
липса на политическо представителство
на преобладаващата част от българския народ. Немощта и неспособността на победените да изразяват и защитават интересите на своите избиратели е опасна, защото премахва възможността за контрол и коригиране на все по-неадекватното поведение на загубилите чувство за реалност победители.
Вляво – съвсем основателно – са изпаднали в покруса и парализа, въпреки че в БСП за пръв път от много години видяхме нормалната политическа реакция след подобно поражение – подаване на оставки. От АБВ се стремят да прилагат рецептата на ГЕРБ, но независимо от твърденията, че са се превърнали в "незаобиколим фактор", истината е, че реалният резултат на групата на Първанов е много далеч от обявената преди изборите цел от 200 хил. гласа. Истинският проблем и на БСП, и на АБВ, и на останалите парчета от разпадащата се левица е в причината за оттеглянето на традиционните им избиратели – липсата на политика, която да защитава интересите им, и на решимост да се реализира такава политика.
Вдясно се подготвя поредният кръг от вътрешнокоалиционно разчистване на сметките. Вече започнаха препирните кое джудже е най-високо. Превъзбудата от победите в Плевен и Добрич обаче изглежда недостатъчно убедителна причина за провалите в София, Пловдив, Варна и Хасково, за липсата на реалистичен анализ на тези провали, както и на отговорните за тях политически фактори.
На този фон заявките за някакви преговори и дори предварителни избори преди президентския вот догодина както вляво, така и вдясно напълно съответстват на пословицата "Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия." Нежеланието и неспособността да се правят и дискутират с обществото реални политики, проличали релефно в предизборната кампания, ще имат своето закономерно продължение. Управлението на общините, а и на страната като цяло през следващите години ще бъде продукт на проби и грешки, насочвани от сделки и разправии за европейски пари. Като цяло пейзажът след изборната битка наподобява едно тлеещо сметище, в което гордо, но безцелно щъка валяк, мачкащ останките от ненужни вещи.
Въпросът е: ще се издигне ли нещо от това пепелище?
