На границата няма достатъчно преводачи, които да посрещат пълчищата от никому неизвестни чужденци, влизащи у нас. МВР и съдилищата си "разменят" едни и същи хора, по-голяма част от които пенсионери. Всички те сноват между браздата, арестите и съдебните зали, без да знаят какво е почивен ден и празник. Лошото е, че и тези ентусиасти започват да се отказват – било поради преумора, било от обида, защото за неистовото натоварване, с което работят, получават мизерно заплащане: по 15 лв. на час. При това – ако изобщо го получат, защото се оказва, че държавните институции са натрупали задължения към преводачите за месеци назад.
"Проблемът в малките съдилища по границата е огромен. Колегите вече са съгласни да гледат дела, когато и да е през деня или нощта, стига да има свободен преводач. Молим се един на друг, препращаме си хора, само и само да не се блокират делата. Принудени сме да търсим всякакви законни начини да вдигнем заплащането на преводачите: дали заради продължителността на делото, или заради сложността на превода, защото все пак се ползва юридическа терминология – иначе хората просто ще се откажат. Не ми се мисли какво ще стане, ако например единственият ни останал преводач от пущу (б.ред. диалектът, който се говори в Афганистан) откаже да работи?! Заплащането просто трябва да се увеличи, не вярвам това да бъде непосилен разход за държавата – за миналата година например в Районния съд в Свиленград, където се гледат най-много такива дела, са изплатили около 8000 лева. А за тази година сумата е скочила докъм 13 000 лева. Два пъти писахме становища до Висшия съдебен съвет – и миналата година, и сега, но нищо не се промени. А положението става все по-трудно", заяви пред "Параграф 22" председателят на Окръжен съд Хасково Миглена Тянкова.
Всъщност гладът за преводачи, при това точно в разгара на кризата с бежанците, е пряко следствие от промените в Наредбата за съдебните преводачи, която издаде Министерството на правосъдието през лятото на 2014 г. по времето на Зинаида Златанова.
Наредбата първо определи изключително ниско заплащане за преводаческите услуги – по 15 лв. на час. Освен това бе вписана задължителна застраховка за преводачите, и то за тяхна сметка. И за капак: въведено бе изискване специалистите по чужди езици задължително да разполагат със сертификати С1 и С2 за нивото на владеене на езика. Само че за арабските езици, а още повече за "екзотичните" езици като урду, пущу, фарси и други просто няма кой да им издаде такъв сертификат – не само у нас, а и където и да било по света. Но това изискване постави арабистите "извън закона", а съдиите и органите на реда и до ден днешен са на тръни – да не би някой осъден да започне да оспорва присъдата си, защото не му е превеждано на майчин език от правоспособен преводач.
След приемането на наредбата огромна част от арабистите, които работеха като преводачи по границата, просто се отказаха. А и не само те – започна да се усеща и липсата на други езикови специалисти, включително и за държави от Европа, чиито езици обаче у нас се изучават по-рядко: датски, холандски и други. Само че държавата е задължена да осигурява преводачи – не само по дела за незаконно преминаване на границата, а дори и само за да връчи на чужденец акт за превишена скорост. Ако не го направи, ще му наруши правото на защита, а това означава сигурна отмяна на всяка присъда или наказателно постановление.
Бедата обаче не е само в опасността съдебната система да "зацикли" и да натрупа дела, които да чакат неизвестно колко време за разглеждане. Липсата на преводачи би могла да се превърне и в една от причините (или извинение) за пълната невъзможност да бъдат разследвани "износът" на тероризъм и трафикът на хора през границите ни. А не на последно място, да постави в опасност и нас, българите. Защото всички чужденци влизат у нас с твърдението, че са от Сирия и бягат от войната. Но точно преводачите могат за секунди да установят дали това е така – според езика и диалекта, който бегълците използват. А бързината и вещината, с която институциите ще реагират на една измислена "бежанска история", съвсем не е без значение. Особено за държава, която неотдавна се отчете с поредната стратегия за противодействие срещу престъпността – този път срещу тероризма. В която чинно записа: "Конкретни рискове за страната ни произтичат от вълните нелегални мигранти от кризисни региони и държави към Европа, включително към и през Република България. Вероятността чрез този поток на наша територия да проникнат радикализирани и терористични елементи и групи е голяма…".
Бразди под обсада, затворите – празни
Малцина си дават сметка, че съдилищата у нас от близо година-две тихомълком спряха да съдят чужденците, преминали незаконно границата ни – нещо, което правеха десетилетия наред. А това преминаване си е престъпление, поне според чл.279 от Наказателния ни кодекс, който не е отменен и днес.
Според закона всеки, който влезе или излезе през границата на страната ни без разрешение на надлежните органи на властта или с разрешение, но не през определените за това места, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от сто до триста лева. Като при повторно нарушение се влиза в затвора – точно по тази причина миналата година в Софийския централен затвор имаше над 120 чужденци, които излежаваха присъди, защото са ги хванали на два пъти да минават нелегално границата: на влизане и на излизане, вече на път към Румъния или Сърбия.
Сега обаче този текст от закона просто не се прилага. Практиката буквално бе обърната наопаки. Вече се прие, че "не са престъпления криминализираните нарушения на граничния режим, ако са извършени от хора, които се ползват от правото си на убежище". И държавата се отказа да налага наказанията за незаконно преминаване на границата – поне при влизане в България. При това го направи за всички – без разлика от това дали става дума наистина за бежанци от война, или за обикновени икономически емигранти.
Така от разследващите органи топката се прехвърли към чиновниците от Държавната агенция за бежанците. Те трябва да установят не само самоличността на лицата без документи, влезли у нас, но и причините, поради които са го направили – дали действително са бягали от война, или просто търсят по-добър живот на Запад. Но и в двата случая последствия за незаконното влизане у нас няма.
Толкова за бегълците. Що се отнася до каналджиите – те поне стигат до съд. Освен това, малко преди изборите, депутатите завишиха и наказанията за тях. Само че какво се случва на практика?
Два или три дни – в масовия случай толкова време отнемат "разследванията" срещу каналджиите, които прекарват през границата цели групи хора. В рамките на този срок започва и завършва разследването, предявяват се материалите, внасят се документите в прокуратурата, оттам преписката се изпраща в съда и делото се насрочва за разглеждане.
Сега се запитайте доколко е възможно при цялото това бързане нашите разследващи органи да стигнат до връзките на този каналджия със същинските организатори на очевидно добре организираното и скъпо струващо "преселение на народите" към Западна Европа? Очевидно е, че не е възможно. Но пък е също толкова очевидно, че не са много тези хора в държавата, на които им пука от това.
По правило делата срещу каналджиите приключват със споразумение и условни наказания. После си тръгват, а цялото "разследване" отива в архив, след което вече никой не си го спомня.
