"Това, от което се страхувахме, се случи." Тези думи на белгийския премиер Шарл Мишел след кървавите атентати в Брюксел показаха най-шокиращата страна на терористичните атаки – това, че са били очаквани, ако не и предизвестени. И същевременно са признание за безсилието на белгийските служби за сигурност и неспособността на Европа да координира борбата с тероризма.
През ноември миналата година, когато ислямски екстремисти извършиха кървавата баня в Париж, стана известно, че нишките водят към белгийската столица. Оттогава към нея е приковано вниманието на всички европейски специални служби, местните сили за сигурност са активизирани, в крайна сметка бе арестуван и единственият оцелял участник в парижката касапница – Салах Абдеслам. И точно в този момент дойде ударът.
В последните месеци изглеждаше, че белгийските власти наистина правят всичко, което е по силите им. Но тогава следва да се запитаме – какво е по силите им?
Трудно е да се каже дали има пряка връзка между атаките и ареста на Абдеслам. Няма доказателства за такава, а и групировката "Ислямска държава" , поела отговорността за взривовете, заяви, че те са подготвяни отдавна. Има обаче редица признаци, сочещи за обратното. Най-напред това е непосредствената последователност на двете събития. Единият от терористите е оставил предсмъртно писмо, в което се твърди, че не е знаел какво да предприеме в момента, в който е разбрал, че е търсен навсякъде от полицията. Както стана известно, Абдеслам се е укривал над четири месеца в Брюксел, подпомаган от широка мрежа от роднини и приятели от мюсюлманската общност в родния си квартал "Моленбек". Тоест може да се предположи, че участници в местната терористична мрежа са се почувствали застрашени, че заловеният ще ги "изпее", и са решили да се задействат.
Има и нещо друго – Белгия и особено "Моленбек" от години са известни като свърталище на радикалните ислямисти. Както при атаките над "Шарли ебдо", така и при нападението в Париж през ноември стана известно, че извършителите или са тамошни жители, или са си доставили оръжие оттам. Но самата белгийска столица през последните години беше пощадена от терористите. Нормално е да се запитаме каква е причината и единственият убедителен отговор е, че не са искали да разбутват чудесно установената си база в сърцето на Европа. Само че арестът на Абдеслам е променил ситуацията. Колкото до организацията на атентатите, тя не е сложна, стига да са налице необходимите технически средства. И такива е имало в наличност – готови да бъдат използвани на място или където и да било в Европа.
Най-първичната реакция е атентатите да бъдат свързани с мигрантската вълна, заляла континента, следователно потърсилите убежище да бъдат незабавно изгонени. Но такова действие няма да реши проблема. Всички установени досега участници в терористичните атаки са местни жители, родени в Европа деца на имигранти, спрямо които тактиката с изселването не може да бъде приложена. Точно в този случай проличава провалът на интеграционната политика на западноевропейските общества. Докато първото поколение бежанци са достатъчно доволни от получената възможност да се отърват от мизерията в родните си страни и не са склонни към радикализация, с техните деца не е така. Израсли на Стария континент, те вече нямат друга родина, като същевременно намират по-трудно реализация от истинските "местни". А от усещането, че си гражданин втора ръка, до радикализацията пътят е къс.
Докато европейските правителства намерят изход от ситуацията, е необходимо време, но за сигурността трябва да се погрижат сега. На първо място, ще им се наложи да спрат да затварят очите си пред явления като брюкселския "Моленбек", парижкия квартал "Сен Дени", берлинския "Нойкьолн" и т.н. Държавата е длъжна да се върне в тях, включително и със службите за сигурност. Това означава и активно внедряване сред жителите им и установяване на контакти с местните лидери. И колкото и да звучи неприятно, увеличаване на правомощията на службите за сигурност по отношение на следенето на заподозрени в терористична дейност.
Пътят, който Европа е необходимо да измине, не е непознат. По него вече минаха Съединените щати и след 11 септември 2001-ва мащабни терористични действия там не са извършвани, с изключение на индивидуални акции с ограничен брой жертви. Великобритания – страна, където проблемите с интеграцията на малцинствата са тежки и има изявен ислямски радикализъм, също овладя положението след бомбените атентати в Лондон през 2005-а. Какво да кажем за Израел, който е перманентна мишена на тероризъм – там индивидуалните терористични атаки са сведени до нападения с нож.
Всичко си има цена. Френският президент Франсоа Оланд за пореден път след брюкселските атаки заяви: "Намираме се в състояние на война". Войната обаче е извънредно състояние, при което не можеш да запазиш начина си на живот от мирно време. Думите на израелския министър на сигурността Исраел Кац, че с ядене на шоколад белгийците няма да преборят тероризма, звучат преувеличено, но идеята зад тях е ясна.
