Димитър Кудоглу съвсем не е единствен благодетел в България. Държавният архив е пълен със завещания и дарствени актове, направени в полза на отечеството. Сред имената на дарителите може да се видят както видни следосвобожденски интелектуалци, търговци или управници, така и обикновени учители, доктори или адвокати. Всичките са подарявали на народа си имоти за милиони сегашни левове и пари в брой, най-често чрез учредяване на фондации с техните имена – така те хем се надявали да останат в народната памет и след смъртта си, хем да сторят добро: да построят болници, училища, читалища или домове за сираци.
Всичките тези хора, барабар с народа си, в името на когото са дарявали, са били на два пъти окрадени от собствената си държава. Не само от онази "старата" – социалистическата държава, която национализира дареното от тях имущество. Но и от последвалата я "демократична" власт – тя просто разпродаде вече национализираните ценни парчета земя и сгради за жълти стотинки на разни частници, без въобще да се съобразява с волята на тези, от които ги е отнела.
Как стана тази кражба? На пръв поглед – законно. С поредица от нормативни актове – закони, укази, наредби и решения, с които парите, дарени "на ползу роду" отидоха в крайна сметка на "ползу джобу".
Сагата започва през февруари 1945 година. Тогава "народната" власт приема Наредба-закон за "заем на свободата". Този "заем", разбира се, никога не е върнат, нито пък са платени лихви по него. Но на основание на този закон държавата печата облигации, а сетне задължава всички съществуващи по онова време обществени фондове и фондации да вложат наличните си средства в закупуването им. Така се събират около 25 млрд. лева. Но голяма част от обществените трапезарии, сиропиталища, училища и прочие общественополезни начинания, финансирани от дарители, просто фалират. И спират дейността си.
Впоследствие, с още няколко наредби и закони, последователно се отнемат средствата от големи парични фондове – пенсионни, здравно-застрахователни, училищни, както и "частните" фондове от завещатели и дарители, които дотогава са под опеката на министерствата на здравето и образованието. Отнемат се и имуществата на куп културни, образователни и религиозни структури: бившите девически училища, църквите, театрите. Одържавени са дори парите на тогавашния тотализатор.
А което е останало, бива ликвидирано окончателно с приетия през септември 1951 г. Указ за общественото подпомагане и последвалата наредба за приложението му. В чл.9 на този указ се разпорежда всички благотворителни дружества и фондации, създадени с цел обществено подпомагане, да се ликвидират, като предадат имуществото си в тримесечен срок след обнародването на указа на местните народни съвети. А паричните им средства се разпределят между министерствата. "Околийските и приравнените градски народни съвети, служби "Народно здраве и социални грижи", след като проверят, че всички благотворителни дружества и фондации на територията им са ликвидирали в законния срок (25 декември 1951 г.), да изпратят в отдел "Обществено подпомагане", най-късно до 10 януари 1952 г. всички ликвидационни преписки", разпорежда наредбата.
Задачата е изпълнена. В срок. Впрочем, една от малкото фондации, които все пак оцеляват и дори функционира чак до 1980 г., е тази на копривщенеца Хаджи Ненчо Палавеев – един от най-щедрите български дарители въобще в историята на държавата. Фондацията с неговото име оцелява само защото предвидливият предприемач е вложил парите си в швейцарска банка, а тя просто ги е опазила от държавата ни – нямало е как да бъдат "измъкнати" от трезора. Останалите – създадени все от благородни хора като Димитър Кудоглу, са ликвидирани принудително. А държавата придобива огромно количество имоти и оборудване, без да плати и лев като обезщетение за тях.
Историята на тази кражба може да бъде разказана и онагледена с конкретни примери във всеки по-голям български град. Но тя не свършва през 1951 година. Тя има своето жестоко продължение днес – в уж вече "демократичните" времена.
След промените през 1989 г. не връща нищо, ама нищичко от това, което е заграбила от фондациите, създадени от именитите българи "на ползу роду". Поредицата от реституционни закони връщат камара имущество на всякакви физически и юридически лица. С отделни закони се възстановяват и имотите на католическата църква, урежда се и правоприемството на кооперациите. Но не и на фондациите. За тях не е предвиден нито ред. Пък и тях самите вече ги няма в правния мир – ликвидирани са.
От друга страна, държавата приема, че не може да върне имотите на наследниците на именитите българи, които са й ги дарили с някаква общественополезна цел – с обяснението, че така би нарушила волята на дарителите. Но как пък няма воля и сила, която да накара властта да изпълни общественополезните цели, завещани от дарителите?! И на мястото на старите лечебници, старопиталища и читалища започват да растат молове, хотели и какво ли още не…
В крайна сметка резултатът е, че държавата винаги печели. Дори когато действа незаконно, неморално и пряко волята на дарителите си и на интереса на собствения си народ.
