Африканските борци за свобода лесно могат да посочат момента, когато революцията им започна да губи пътя. Това се случи точно в дните, маркирали най-големите им победи – падането на президента Хосни Мубарак и смъртта на Муамар Кадафи. Няколко месеца след началото на промяната тяхната визия за бъдещето изглежда поизгубена.
В Египет от девет месеца управляват генерали, всичките назначени от Мубарак и твърди привърженици на стария режим. За това време военните затвърдиха властта си, а развитието на страната се препъваше от безредиците по улиците и в западащата икономика. Младежките групи, истинският двигател на 18-дневното въстание срещу Мубарак, постепенно бяха маргинализирани и избутани в изолация. Трупаният с месеци гняв срещу начина, по който военните действаха през преходния период, нямаше как да не избухне. Новата доза насилие в Кайро поставя под въпрос демократичното бъдеще на страната.
Следреволюционната обстановка в Египет изглеждаше повече от добра. Но сега египтяните изглеждат по-скоро объркани. Избирателната им система е тромава и сложна и всяко нейно действие ще се проточи с месеци. Мнозина дори не са наясно кои са кандидатите за власт. Но независимо кой ще спечели, има съмнения дали следващото правителство ще е достатъчно силно, за да се опълчи на управляващите генерали, които са против големи реформи. Военните вече се опитват да поемат ръководна роля в главния приоритет за следващия парламент – формирането на комисия, която да напише новата конституция. Управляващият Висш съвет на въоръжените сили поиска да играе политическа роля като пазител на закона – условия, които ще доведат до пазене в тайна на бюджета на армията и ще им дадат право на вето върху най-важните политически решения. Когато бъде избран президент – в края на следващата година или началото на 2013 г., човекът, който ще заеме висшия пост, ще бъде задължен на генералите. Той или ще произхожда от средите на военните, или те вече ще разполагат с повече правомощия от него.
Положението в Египет е много различно от атмосферата в Тунис, където започна Арабската революция. Проведените там през октомври избори бяха белязани с изблик на ентусиазъм и оптимизъм, а избирателите масово гласуваха. Ислямистите се представиха като най-силната партия в новата история на Тунис, но дори либералите, които се тревожат за засилващия се религиозен уклон, гледат на вота като на победа на демокрацията. В случая с Египет най-големият страх на военните изглежда е, че за първи път цивилен може да се опита да упражни власт над тях.
Все по-големите икономически трудности пред повечето египтяни и липсата на сигурност накараха мнозина в страната да се чудят дали революцията наистина носи добро. Престъпността нарасна до рекордни нива, невиждани от години, междурелигиозното насилие също се засили, а полицията отново превзе улиците – десет месеца след като се махна оттам при неясни обстоятелства. Военните използваха тези настроения, за да се представят като спасителите на страната. Всичко това е много далеч от романтиката и идеализма на революцията, извършена от народ, който дълго време беше презиран заради политическата си апатия.
Не е особено оптимистична ситуацията и в съседна Либия. В Европа и САЩ все повече са разтревожени за пригодността на новата власт в Триполи. Екзекуцията на полковник Кадафи и престоят на трупа му в хладилно помещение за месо само засилиха опасенията. Преходният национален съвет (ПНС) продължава да проявява забележително високо равнище на компетентност в начина, по който се държеше по време на революцията и сега, когато се стреми да изведе страната по пътя на демократичното управление. След залавянето на Сейф ал Ислам ПНС незабавно изрази готовност да отстоява тези принципи в хода на бъдещия съдебен процес. Нежеланието на местните милиции да го предадат на националното правителство обаче изглежда като тревожно предизвикателство за авторитета на новия режим.
Зинтанските племенни водачи вероятно твърдо са решили да задържат сина на Муамар Кадафи при себе си. Залавянето на Сейф ал Ислам е голяма победа за тях и тя ще бъде използвана за политически цели. Това подчертава колко трудно е за новите либийски лидери да наложат волята си на група местни милиции и съвети, които на практика са същинската власт от началото на гражданските вълнения в страната през февруари. Временният Преходен национален съвет не успя да сплоти появилите се различни групировки и трудно постигна съгласие за новото правителство. Тези факти поставят под въпрос способността му да води Либия през следвоенния период на стабилизиране. Премиерът Абдул Рахим ал Каиб все пак показа кураж и успя да състави технократско правителство. Основните съмнения сега са насочени към способността му да спечели подкрепата на цялата страна.
Не всичко около Арабската пролет изглежда песимистично. Добрата новина дойде от Йемен или по-точно от Саудитска Арабия. След няколкомесечни преговори йеменският президент Али Абдула Салех най-после подписа плана за предаване на властта в родината си. Окончателното споразумение трябва да сложи край на политическата криза в страната. Салех предаде властта на вицепрезидента Абд Мансур Хади в замяна на пълен съдебен имунитет.
Действията на Салех слагат край на една политическа епоха. Той управлява Йемен цели 33 години и досега на три пъти е отказвал да подпише документ за оттегляне от властта. В края на 2011 г. ситуацията е различна. Йемен от месеци е парализиран от протести. Правителственият контрол е отслабен, а ислямисти успяха да завземат някои райони в южната част на страната. Сериозните опасения бяха, че насилието може да засегне и съседна Саудитска Арабия, която е най-големият износител на петрол в света. Оттеглянето на Салех променя статуквото, но съвсем не гарантира демократично бъдеще за Йемен.
Анатоли Стайков
