Ще започна със стар (от времето на СССР) грузински виц. Един грузинец заженил сина си, но в момента нямал възможност да осигури традиционния за това тържество печен овен. Тръгнал да обикаля приятелите си с молба да му дадат назаем един овен. Всички му отговаряли по приблизително един и същ начин: Скъпи приятелю, радвам се на щастливото събитие. Уви, в момента не мога да ти дам овен, но мога да ти дам съвет: иди при нашия общ приятел Х, той сигурно ще ти даде назаем овен. Накрая човекът се ядосал и отговорил на поредния съветник: Защо всички ми давате съвети, а никой не ми дава овен?! Онзи отсреща възкликнал: Но, приятелю, ние сме страна на съветите, а не страна на овните!
Поводът за тази статия е опасността от задълбочаващата се трансформация на България в страна на съветите, и по-конкретно – дефицитът на отговорност при повечето от хората, които дават съвети по въпроси, засягащи всекидневното съществуване, а понякога и съдбата на милиони българи. Подчертавам: дават съвети, формиращи важни управленски решения, а не просто изказват лично мнение. Всеки има свещено право на мнение, както и трябва да му бъде позволено да го изкаже. Това важи както за лаиците – тези, които говорят по даден въпрос просто защото им е интересно или ги засяга, така и за просветените. Но когато мнението претендира за статус на съвет или препоръка, положението се променя коренно.
Предоставянето на съвети на управляващите (наложилият се научен термин е съвети по политиките), особено когато се извършва от позициите на високо експертно знание (или с претенции за такова), придружено с открояващо се публично положение, е нещо качествено различно. То трябва да отговаря на поне три основни критерия: доказателствена сила (убедителност на аргументите), почтеност (отсъствие на личен користен интерес), отчетност (всеки, който дава съвети, трябва да носи някаква отговорност за последиците от своите рецепти).
И трите критерия по необходимост налагат съветващият да излезе на светло, и то не за да се угоди на някакви публични воайорски страсти, а за да се увери обществото в стойността (и безопасността) на съветите. Иначе казано, изискването виж кой говори е задължително, без то да отменя значимостта на преценката по същество. В този контекст няма как да не прави впечатление изключително потайният начин, по който биват съветвани управляващите у нас – потайност, която поражда основателни съмнения, че и съветници, и съветвани искат да скрият нещо от знанието и контрола на публиката.
Разбира се, на първо място е въпросът за
компетентността на съветващите
nbsp;
У нас в това отношение цари пълна каша. Хората със самочувствие да дават рецепти по важни, дори съдбоносни обществени проблеми, надвишават драстично правдоподобното множество на знаещите и информираните по въпроса. Нещо повече, наблюдаваме фрапиращи претенции за енциклопедичност, и то във време, когато експертизата е невъзможна освен на основата на тясно профилиране и продължителни специализирани проучвания. Едни и същи хора със стряскаща лекота дават препоръки за решаване на проблемите на престъпността, енергетиката, здравеопазването и висшето образование, жонглират с числа, извадени от контекста (и често направо измислени), ползват едностранчиво представени или зле познати примери и се позовават на криворазбрани авторитети. Няма по-типични и вредни примери от непрекъснатите позовавания на някакви чудодейно ефективни реформи, рекламиращи икономически чудеса, извършени в Чили по времето на Пиночет, възхваляващи уникалната новозеландска административна реформа или възпяващи забележителното подобряване на шведското образование след въвеждането на принципа парите следват ученика. В последно време се заговори за тоталната блицреформа в Грузия, която за няколко месеца променила страната до неузнаваемост.
Само че всеки от посочените и много други експлоатирани по подобен начин примери е всъщност много по-сложен и противоречив, да не говорим, че някои от тях отдавна са оспорени от доминиращото мнозинство от учените в дадените области. Това не прави тези идеи лоши или вредни сами по себе си, а просто показва, че те не могат да бъдат папагалски приложени във всякакви условия.
Впрочем, авторите на някои от тези идеи (сред които и самият Милтън Фридман) са достатъчно големи учени и интелектуалци и сами признават честно своите грешки. (Което не е типично за нашите съветници.) Петнадесетина години след началото на посткомунистическите преходи питат Фридман дали продължава да е убеден в препоръките, които е давал на демократизиращите се източноевропейски страни. Нобеловият лауреат отговаря по следния поучителен начин: Тогава им казвах, че всичко може да се сведе до три думи – приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте. Днес разбирам, че съм грешал. Изглежда, върховенството на закона е по-важно от приватизацията, защото то е основата на икономическата свобода и на свободата изобщо.
Още по-странно е, че значителна част от маститите съветници нямат що-годе значими (по научните стандарти) теоретични и практически постижения, които да оправдават самочувствието да предлагат истини от последна инстанция. Поради това по правило препоръките имат публицистично-пропаганден характер и са ориентирани главно към манипулиране на широката, относително незапозната публика, а не към убеждаване на знаещите. И понеже най-напористи в даването на съвети са т.нар. тин-танкове, все пак е уместно да припомним, че ключовата дума тук е think, а не tank.
Днес на дневен ред са предложените промени в образованието, предвиждащи равноправно публично финансиране на частните училища без никакви сериозни реципрочни ангажименти от тяхна страна. Опитите да се възрази на откровено догматичните постулати на реформата (частникът винаги е прав, държавата винаги греши) срещат контрааргументи в левичарство и дори марксистки уклон. Ако това е само начин на задоволяване на някаква интелектуална суета, можем да го преглътнем. Но ако се превръща в интелектуална обосновка на поредния необмислен експеримент в държавата, и то с децата ни?! Кой ще плаща тогава масрафа на енциклопедистите?
Този пример пряко води към следващия, не по-малко важен въпрос. Когато се предлагат съвети на управляващите, на какво всъщност се основават те – на научна
обективност или частен интерес
nbsp;
Публична тайна е, че през последните години науката и висшето образование, може би учудващо за някои, се превърнаха във фокус на мощни и невероятно пробивни материални, финансови интереси. Комерсиализирането на образованието у нас протича в уродливи форми, но проблемът не е само в (ре)формата. По-тъжно е друго – че зад бодро плющящия флаг на един или друг напън за промяна прозират най-банални мераци нещо да се отмъкне. Това е един от основните реални мотиви за непрестанните атаки срещу БАН, това остава двигателят на упоритите опити акредитацията на висшите училища от оторизирана и отговорна държавна институция да се подмени с частно притежавана и управлявана система за рейтинги.
Последното е драстичен пример за манипулация на общественото мнение с неприкрити финансови подбуди. При пускането в действие на рейтинговата система дори нейните автори изрично уточниха, че системата не включва оценка за ефективност на отделните висши училища, затова не може да бъде използвана като основание за тяхното финансиране от държавата, а само като маркетингов инструмент. Много скоро това бе забравено и самата институция, която е отговорна за държавната политика в тази област, обяви, че субсидиите на висшите училища ще бъдат диференцирани според техния рейтинг.
В този ред на мисли закономерно стигаме до въпроса за отговорността и
отчетността на съветниците
nbsp;
У нас е възприето те да се крият за гърба на политическите лица, носители на формалните правомощия за взимане на решение. Те на свой ред обаче не смятат за необходимо да се отчитат пред обществото кой за какво ги съветва, което е логично, защото като цяло никой не им търси отговорност и за последиците от техните решения. Така се стигна до куриозни случаи на съветници, които очевидно притежават по-малко знания и опит от тези, които би трябвало да съветват.
За разлика от политиците, отчетността на съветниците по политиките трябва да бъде най-вече професионална и морална – пред съответната научна и експертна общност. Ако такава общност има и функционира пълноценно, тя би играла важна роля на референтна група, с която да се съобразяват както любителите на екстравагантни предложения, така и управниците, които от суета или корист се захващат ентусиазирано с тяхното реализиране. Но именно съществуването на такава наистина качествена научно-професионална общност е поставено под удар, след като академичното израстване бе сведено до хаотичен процес, задвижван от кариеристични подбуди с малко помощ от нашите приятели.
Поради това не е учудващо, че хора, които управляват държавата, без да са ръководили дори и лавка за вестници, охотно търсят и получават съвети от други, които са написали повече книги, отколкото са прочели. Странното е, че българското общество все още издържа тази отровна симбиоза, и още повече – докога ще издържи.
Александър Маринов
nbsp;
