Тази перифраза от знаменит анекдот ми изглежда уместно въведение към формулирането на един от най-драматичните парадокси на българския преход: колкото по-големи отговорности и надежди обществото възлага на дадени лица да го ръководят, толкова по-висок е рискът те да оплескат нещата (поради некомпетентност и/или крадливост). Отделни случайно попаднали във властта персони са проявявали известна доза самокритичност и дори самоирония (нека си спомним култовата фраза на един от заместниците на покойния Любен Беров – Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!)
Но общата тенденция е друга – постът бързо променя заемащия го, а правомощията, привилегиите и неизбежната тълпа от слагачи и келепирджии играят ролята на мощен катализатор на самочувствието, което много скоро достига безумни висоти. С поразяващ (в буквалния смисъл) ентусиазъм новоизлюпеният член на държавно-политическия елит започва да управлява – да раздава заповеди, да прави оценки, да отправя послания чрез услужливите медии, и, преди всичко – да уволнява и да назначава, което в България се схваща като висша еманация на властта. И така много бързо цялата пирамида на държавата се попълва с нему подобни – неопитни, недоучени, напористи, лишени от минимална доза самокритичност желаещи да въртят държавното кормило (калинки, момчета с червени прашки и прочие познати персонажи).
Резултатът е неизбежен и неизменен, независимо от партийния цвят и конкретните лични биографии. Поставени в поредица от гротескови ситуации, ние често се поддаваме на изкушението да спорим кои сред високопоставените глупци са по-малкото зло. Например, кое е по-лошо добронамерен
глупак или умен крадец?
Годините на българския преход са ни давали достатъчно христоматийни примери за едното и за другото и би трябвало да е ясно, че окончателните последици са горе-долу едни и същи, независимо от текущите морални или естетически преживявания. На теория умният крадец би трябвало да осъзнава, че и в краденето трябва да има някаква количествена и качествена мярка (все нещо трябва да остане за обществото и не бива да се граби демонстративно), но у нас тези случаи са малко. Изглежда, на този етап на обществено развитие сме орисани да ни се падат за управляващи глупави крадци. Което например личи от типичния нашенски привкус на австрийската афера около българския председател на Партията на европейските социалисти. И от много подобни епизоди преди и след него.
Изправени сме пред налудничавата опция – колкото по-малко управляват българските управляващи, толкова по-добре. Оттам и аналогията със стария виц за българския космонавт, когото изпратили на космическа мисия заедно с кучето Лайка, а в писмените указания за задълженията му включвали едно-единствено изречение: Храни редовно кучето и не пипай никакви копчета!
Уви, у нас мераците на управляващите да въртят разни копчета и въобще да човъркат из държавната машина са обратнопропорционални на знанията и опита им в тази сфера, при това пропорцията е хипергеометрична. Дори се налага своебразна мода – колкото по-неопитни и недоказани са фаворитите на политическите ръководители, толкова по-упорито се представят носители на новото и протагонисти на реформите. Това, разбира се, не е случайно – ако министърът е едноок, той може да блесне единствено ако неговите приближени са стопроцентови слепци. Правилото важи с минимални изключения, и то не само за личните съветници (за които вече писах), но и за професионалните администратори, при които – поне в напредналите страни и техните държавни служби – опитът и доказването на няколко последователни стъпала в кариерата имат водещо значение. Ето само един пример – секретар на Съвета за административна реформа е госпожа с няколкогодишен стаж в администрацията, в системи, които не принадлежат към същинската държавна служба, и то без ръководен опит (ако изключим заеманата според биографията позиция на финансов мениджър в частна строителна компания). Затова не е странно, когато – на основателния въпрос не е ли новата система за заплащане в администрацията разработена на тъмно – госпожата отговаря с убедителния аргумент: Не, не е, тъй като в работата бяха привлечени по десет души от всяко министерство. Или – Прекият ръководител е най-обективен при оценката на служителите, въпреки че и първокурсниците по публична администрация знаят, че най-големият недостатък на атестацията на служителите в българския й вариант е високата и неконтролируема степен на субективизъм.
Истината, разбира се, е друга – промените бяха готвени от
тесен кръг приближени
nbsp;
и в съответствие с личните идеи на Дянков, без дискусии с компетентни специалисти и чрез прилагане на недостойни политически манипулации (като подмяната на същината на скандала за бонусите, който всъщност засягаше изключително лица на политически позиции, а не държавни служители). Маниакалната страст на Дянков да се доказва, човъркайки в сложни машини, от която почти нищо не разбира, има и други, може би още по-опасни измерения, за което говорят и последните остри критики на друг финансов авторитет на управляващите – председателя на Комисията за финансов надзор Стоян Мавродиев. Но нека се върнем на казуса с упоритите опити за демонтиране на държавната администрация, маскирани като реформа, и то под мотото В Европа е така. Въпреки че много по-точно би звучало
криворазбраната цивилизация
Проблемът не е в размера на заплащането на служителите и начина на формирането му, а много по-дълбок. Съзнателно се преиначава основата на всяка съвременна държавна служба – притежаването на комплекс от компетентности, по-голямата част от които не могат да бъдат придобити в университета (дори да е американски) или за две-три години, особено ако става дума за ключови ръководни и експертни позиции.
nbsp;
Да се твърди, че постиганите от администрацията и конкретните служители резултати и тяхното оценяване нямат връзка с опита, е все едно да обявиш един третодивизионен отбор за най-добър, защото веднъж е успял да отстрани в пряка елиминация Манчестър Юнайтед. И в спорта, и в бизнеса, и в управлението на държавата добрите резултати имат значение само ако са стабилни и предвидими, а това се постига единствено на основата на дългосрочно развитие и постоянно доказване.
В случая т.нар. административна реформа а ла Дянков има съвсем други цели. От гледна точка на определени кръгове в управляващите – да се разчисти пътят за окупиране на държавната служба от свои хора, които нямат опит и доказана компетентност, но за сметка на това са готови да обслужват определени политически и икономически интереси. От гледна точка на личните планове на самия вицепремиер – да допълни биографията си с реформаторски червени точки, за да подсигури бъдещата си кариера, след като получи неизбежната заслужена оценка от българското общество за истинската стойност на направеното от него.
За нещастие – или за щастие – некомпетентността по правило се връща като бумеранг към тези, които с нейна помощ се стремят да просперират за сметка на общността. Хора като Дянков, които искат да се покажат и да се харесат като по-европейци от европейците, живеят с
остарели и отхвърлени представи
за парадигмите в публичното управление. Повтаряната като мантра теза за европейските добри практики отдавна е преосмислена в силен критичен дух, в това число от международни организации, които са отделяли особено внимание на идентифицирането и популяризирането на подобен опит. Ето какво се казва в един основополагащ документ на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (при това публикуван не вчера, а преди няколко години): Погрешната представа, че проблемите са едни и същи за различните страни, често е придружена от твърдението, че съществуват стандартни, готови решения, които ще бъдат от полза за всеки. Това недоразумение, придобило популярност под етикета добри практики, имаше трагични последици в някои реформиращи се страни.
nbsp;
В едно свое по-ново изследване Франсис Фукуяма пише: Тъй като не съществуват глобално валидни правила на организационния дизайн, сферата на публичната администрация е по-скоро изкуство, отколкото строга наука. Повечето добри решения на проблемите в областта на администрацията, независимо че имат общи институционални характеристики, не могат да се извлекат от готови добри практики, защото по неизбежност трябва да съдържат съществен компонент на специфично за контекста знание.
Което означава, че една държава и нейната администрация трябва да се управляват (още повече – реформират) от хора, които имат знание за конкретната национална ситуация, доказали са го в един продължителен професионален и публичен път на развитие и имат ясни морални ангажименти към своето общество. А това, освен всичко друго, трябва да ни насочи към мисълта, че внесените за временна употреба деца-чудо с блестящи дипломи и развален български език са част от проблемите ни, а не от тяхното решение.
Александър Маринов
