Една от ключовите предпоставки на доброто управление е откритият и равноправен диалог с обществото и най-вече със страните (общностите, групите, индивидите), пряко заинтересовани от дадено управленско решение. Едва ли ще намерите разумен човек, който да продължава да защитава монологичния, еднопосочен, назидателен стил на упражняване на държавната власт. Този манталитет и съответният управленски инструментариум са останали в миналото. Редките му рецидиви предлагат само нови и нови потвърждения, че реката на обществения напредък тече винаги надолу. Илюзията, че един човек с почти свръхестествени възможности ще определя какво да правят всички надолу по йерархията на управлението, е също толкова опасна, колкото и напразните усилия да се обясни на хората, че същият този човек знае по-добре от тях от какво имат потребност и за какво трябва да благодарят.
Откритостта и равноправието в диалога
между управляващи и управлявани
nbsp;
са общоприета ценност и добродетел на съвременното публично управление, но дори когато са постигнати във висока степен, те не заличават една съществена разлика между двете страни – разликата между натоварените с отговорност да взимат решения и тези, които са им възложили тази отговорност.
Отказвайки се – временно и под условие – от част от нашия върховен суверенитет, ние, гражданите, се подчиняваме доброволно на отчуждената от нас власт, но не се отказваме от правото да я контролираме и да изискваме от управляващите да се отчитат за свършеното и несвършеното. Макар формалните измерения на тази отчетност да са маркирани с рамките на управленските мандати и да се легитимират с явяването на честни и свободни избори, не по-малко важно е как се развиват текущите отношения между управляващи и управлявани.
Не само защото оценката четири години по-късно може да е безнадеждно закъсняла, за да предотврати тежки последици за обществото. А и поради още по-важна причина – защото конкретните управляващи идват и си отиват, но институциите и ценностите на демокрацията остават (или би трябвало да останат) на своя висок пиедестал. Както е добре известно, демокрацията е не само краен резултат, но и процедура, чието спазване до голяма степен предопределя постигането на желаните резултати. Ако тази процедура не върви гладко, ако тя поражда не доверие и съпричастност, а съмнения и отчуждение сред гражданите, както резултатите, така и основополагащите ценности на демокрацията са поставени на сериозно изпитание.
За да има
доверие и съпричастност
nbsp;
е необходима една важна характеристика на съвременното държавно управление – откритост и прозрачност. Казано просто, тези, които сме натоварили с бремето на публичната власт, трябва постоянно и доброволно да доказват пред обществото, че вършат работата си компетентно, отговорно и почтено. Колкото и това да е обременяващо, днешният властник е длъжен непрестанно да доказва, че не е камила. Затова е ноторна истина, че публичните личности, особено по най-високите нива на властта, на практика нямат личен живот, вкл. и по отношение на личните обстоятелства (постъпки, черти на характера), пряко свързани с упражняването на публичните функции.
Казаното дотук рядко се отхвърля на думи, но често се заобикаля или разбира погрешно на практика. По-често сме свидетели на упорити (и по правило неособено интелигентни) опити да се ограничат прозрачността и отчетността. Въвеждат се формални и дори нелепи ограничения на достъпа до информация или брутално, без никакви обяснения въобще се отказва такава. Политически и административни ръководители се крият страхливо зад стените и информационните завеси на институциите, без да си дават сметка, че прикриват единствено своите очи и уши, докато други, много по-уязвими части на телата им остават открити.
Има обаче и обратна страна на проблема – а именно вредата от необмислената самоцелна прозрачност. Прозрачност, която е на ръба на
безсрамната политическа реклама
nbsp;
и институционалния пиар , която цели да очарова хората с демонстративното желание да им се покаже кухнята на властта, но само в специално подбрани нейни кътчета. Проблемът в този случай не се изчерпва с бумеранга на лицемерието и фалша, които бързо се улавят от изострените сетива на общество, уморено от нечестност. Нито в ограничения манипулативен капацитет на постановка, от която ясно личи, че предлаганата откритост всъщност е ампутирана от най-важното си предназначение – да пита хората за тяхното мнение по засягащите ги управленски решения и да им дава възможност да предлагат подобрения на тези решения. Нито в елементарното, но съвсем не безобидно поощряване на воайорски нагони, които подменят гражданската съпричастност със сеирджийство – кой кого ще обвини, омаскари, подиграе, унизи, при това без да носи никаква политическа или морална отговорност.
Мнозина измежду облечените във власт – и преди, и особено днес – явно не си дават сметка, че предназначението на прозрачността е не просто да покаже на обществото как по-конкретно работят облечените в публично доверие. Прозрачността стъпва на една негласна, но фундаментална предпоставка – че тези, които управляват, имат необходимата компетентност, интелигентност, култура и ерудиция да изпълняват своите задължения.
В този смисъл прозрачността е нож с две остриета, защото не само показва добродетелите и правилните стъпки на управляващите, но и безпощадно разобличава тяхната неподготвеност, ограниченост, дребнавост, суета.
Днешната българска управленска практика ни предлага един класически пример за двойните ефекти от прозрачността – старателно публикуваните
стенограми от заседанията на правителството
nbsp;
Тук ще пренебрегна редица съществени въпроси, свързани с управленските последици от тази практика. Далеч не всичко в процеса на управление на държавата и далеч не във всеки момент от този процес трябва да бъде буквално излагано на показ. Принципът на откритостта и прозрачността не изключва необходимостта от конфиденциалност, особено на фазата на предварителните дискусии по дадени управленски решения. В противен случай има опасност мотивите на правителството за едно или друго решение да бъдат повлияни от конюнктурни и пропагандни фактори.
Още по-вредно е превръщането на заседанията на правителството в скрита форма на публично изявление, много по-удобно от пресконференцията, защото няма възможност да се задават въпроси. Освен това се разчита на някакъв хипотетичен ефект на правдивостта – на впечатлението за работна, непринудена атмосфера, директен начин на изразяване, освободен от сковаващите рамки на протокола и каноните на политическата словесна умереност.
При определени особености на дадено правителство, каквото е днешното, такава прозрачност има изключително вредни последици поне за тези, които я инициират. Преди всичко става ясно, че този висш колегиален орган
въобще не е колегиален
Дискусия, или поне разумно обосновани мнения на практика почти няма, има предимно раболепно прилепване към изразеното от министър-председателя мнение. Друг е въпросът, че заседанията на правителството по принцип не са място нито за дискусия, нито за продължителни монолози на премиера.
Тук, разбира се, най-голяма отговорност носи именно председателят на правителството и не само защото води заседанията, но и защото дава тон и определя стила на протичането им. Отдавна е ясно, че Бойко Борисов няма словесни спирачки, той говори, каквото му е на душата, а мисли по-късно – когато трябва да се разяснява или опровергава казаното. Ако това се случва на площада сред маданските миньори, лежерността на изказа горе-долу може да бъде разбрана и в някои случаи – оправдана. Но когато на заседателната маса на българското правителство се говори както на масата в кварталната кръчма (и с по-малка равнопоставеност, отколкото там), няма съмнение, че имаме тежък проблем. Като прибавим породеното, изглежда, от някакъв комплекс за недооцененост натрапчиво желание да се напомня на хората, че трябва да бъдат благодарни на властта и горещо да изразяват тази благодарност, става ясно защо стенограмите на това правителство един ден ще се превърнат в христоматийни четива на изследователите и студентите по политология, публична администрация и психология на политиката.
Случващото се би било просто любопитно и дори забавно, ако не беше задълбочаващият се обществен стрес от очевидната некомпетентност и дори по-лошо – неадекватност на тези, които управляват страната, и би трябвало да могат поне горе-долу точно да формулират проблемите пред нацията. А такова управление по дефиниция не може да предизвика нито доверие, нито гражданска съпричастност.
Александър Маринов
