Бойко Борисов е без грам европейски маниери и интелектуална префиненост. На Станишев пък му липсваше достатъчно мъжество и политическа смелост. Сакскобургготски не знаеше български и дойде само да си поиска Мусала. А Костов… за него най-добре да не почваме… Само ние, останалите извън властта, сме толерантни, добри и невинни. Полухерувими, които сами избират душманите си и после ги търпят.
Юлиян Вучков живее в нас и ние също живеем в него. Професорът заслужава внимание не защото рейтингът на телевизионните му изяви е особено висок, а защото между него и нас има повече прилики, отколкото би ни се искало да признаем. Той има съвсем малко по-крайно и хиперболизирано отношение към обществените проблеми от голяма част от българите. Взирането в този наш своеобразен колективен образ понякога може да причини болка, друг път – смях. Онези, които му се присмиват и го гледат с удоволствието на сеирджията, вероятно подценяват неговата значимост. Като явление професорът винаги ще присъства под някаква форма и ще бъде актуален с пускането на стрелички по онези, който не се харесват на мнозинството. У нас са популярни критиците, не хората на действието, а негативното говорене е издигнато в култ.
Популярно е да се недоволства от политиците от позицията на т.нар. свободен човек или журналист, от тази на политически или икономически експерт и т.н. Спомнете си за Волен Сидеров, чийто път към политиката мина през екстравагантно политическо предаване в кабеларка. Зад Океана изключително висока аудитория събира Глен Бек, който стана говорител на неформалното движение Чаено парти. И ако при тях има политическа кауза, при професор Вучков в такава е издигнато самото удоволствие от мърморенето за политика.
Преди време в България подходящият обект на критика е бил друг. През 1963 г. списание Пламък публикува есе, озаглавено Психология на магнетофонната младеж. То разглежда поведението на лекомислените и повърхностни младежи, интересуващи се предимно от музика, забавления и купони. Негов автор е именно професорът, тогава едва 27-годишен. В текста се отбелязва презрението на магнетофонната младеж към физическия труд. Най-добре това се разбира, ако отидете с тях на бригада, смята бъдещата телевизионна звезда. Той критикува връзкарството с историята как на една бригада I английска гимназия дошла с 450 ученици, за да се завърне с триста. Някои от безпричинно дезертиралите са били изключени – за да бъдат приети във II английска гимназия. Вучков разказва и че родители на високи постове са прибирали децата си преди края на бригадата.
И тогава, и сега поводите за мрънкане и търсене на виновник са много. Преди това е можело да донесе определени облаги от властта. И днес има такива, които получават заплата, за да се занимават с разобличаване (да не се бърка с разследващата журналистика). Аудиторията има нужда да види как някой по телевизията смело и показно поставя властта на мястото й с пяна на уста. Падането на тоталитаризма даде възможност за отприщването на показния телевизионен гняв и графоманията. Негодуванието към политиците, освен че е любимо занимание, служи и като вид психотерапия.
Мърморенето и необходимостта ни да се чувстваме постоянно фрустрирани от властта обаче оказват много по-голямо въздействие върху това, което представляваме като народ, от онова, което правят или не правят политиците. Показателно за полезността на упражнението е, че псуването на властта в кръчмите върви ръка за ръка със слабия или несъществен натиск върху политиците. Възприемането на политическата власт като първопричината на злото и несполуките води до прихващането на блажената апатия, даваща аргументирано алиби за отказа да сме граждани.
И, разбира се, до разпищолването на олигархията. Никой не е по-доволен от политическия нихилизъм от онези, които могат да си позволят да участват във вземането на решения, без да са в светлината на прожекторите. И докато Вучковците громят политиците, кукловодите спокойно могат да се посветят на задкулисни занимания. Защото знаят, че каквото и да се случи, виновни винаги ще излезнат Жан, Иван, Бойко и останалите.
Ако човек прочете непредубедено есето на Вучков от шейсетте години и се абстрахира от неизбежните за тогава флиртове с партията и официалната идеология, ще забележи, че в него присъстват и моменти на критика към статуквото. С това той е свеж и днес. Телевизионният водещ сигурно не е лош човек и е последният, който има вина за онова, което представляваме като народ. Интересното е не е кой е той, а това от какви теми и говорители има нужда част от обществото. Професорът не е телевизионен, а социално-културен феномен, който въплъщава политическата невроза на българите. Екранното присъствие на известния театровед е необходимо и полезно, за да си дадем сметка докъде сме го докарали. Ние, а не той.
nbsp;
Мисля си дали не съдя тези млади хора с еснафската строгост на преждевременно остарелия. Не, струва ми се. Моите връстници също носеха своите значителни слабости, увлечения, глупости. Но дори и най-пропадналите между тях имаха поне една благородна страст. Освен това те нямаха толкова големи претенции. Във всяко време е имало лентяи. Все едно дали с грамофони или с магнетофони. Лошото е, че нашите герои са нашумяло явление, което остро полемизира с духа на нашия светъл живот.
Юлиян Вучков, Психология на магнетофонната младеж, 1963 г.
