Почти всички български партии са заприличали на разпокъсани средновековни държавици с ненаситни барони и слаба, но пристрастена към лустрото централна власт. Тези, в които централното ръководство все още донякъде контролира положението, бързо ерозират – собствените им местни величия са недоволни от ограничените възможности да въртят далавери, както отдавна необезпокоявани правят колегите им. Последиците са видими и крайно опасни за българската държавност, демокрацията и просперитета на страната – в тези условия не е възможно добро управление, членовете и симпатизантните на партиите (освен ако не са част от нечий клан) има права и влияние колкото крепостни селяни, а злоупотребите и корупцията се превръщат в норма на поведение. Причината е в налагането на един псевдомодерен, а всъщност
Неофеодален модел на децентрализация
на властта, чиято същност е предоставяне на неограничени права на разпореждане и обогатяване на местните партийни босове в замяна на безусловна лоялност към партийния лидер, включваща участие в неговите военни кампании и тотално мълчание (поне публично) относно неговите лични игри и схеми.
Дори само последните две седмици дадоха щокиращи примери за тази тенденция. Първо, избухна сливенският скандал в БСП, героите в който наистина поразяват с нивото и манталитета си, но явлението без съмнение е типично, и то не само за социалистическата партия. После местното ръководство на ГЕРБ в Кюстендил направи местна коалиция с БСП и Лидер – партии, които бяха анатемосвани от Бойко Борисов и Цветан Цветанов като пример за изборни измами и купуване на гласове.
Където и да погледнете – от Варна и Пловдив до Дупница и Петрич местни партийни велможи, съмнителни новобогаташи и дори доказано криминални фактори са обсебили партийните организации и действат от тяхно име под благосклонния поглед на софийските централи. Дори малка част от изнесеното в публичното пространство да е вярно, както са тръгнали нещата, в един момент парламентарно представени партии могат съвсем основателно да попаднат под ударите на закона като организирани престъпни групи. Най-лошото е, че – поне в А-групата на българската политика – всички в една или друга степен са част от тази схема и ще се борят със зъби и нокти за запазването й. Това личи съвсем ясно от възприетата законодателна уредба на партиите и изборите, относно принципите на която в парламента няма принципни различия, а единствено препирни по осигуряването на някои тактически предимства пред конкурентите.
Това положение може да се премълчава или да се отразява избирателно от медиите, но хората го виждат, поради което с основание разглеждат политиката и
демокрацията като мръсни думи
и начинания. При тази негативна, задълбочаваща се и придобиваща все по-крайни и уродливи форми тенденция не само не може да се постигне добро, прозрачно, компетентно управление, а неминуемо ерозират централната държавна власт и местното самоуправление, което неминуемо ще има опасни икономически и социални последици.
Това е модел на необратимо съсипване на българската държава, независимо от възможната благосклонност на външната конюнктура, въпреки че изострянето на икономическата криза или по-тежки природни бедствия неумолимо показват потенциалната неспособност на държавата да осигури дори и оцеляването на голяма част от българските граждани.
Може да се спори дали някаква неизбежна вътрешна логика на българския преход е родила тази уродлива неофеодална система, или нещастно съвпадение на случайни лични и групови фактори е дало тласък на процеса. По-скоро логиката на прехода предопредели тежките дефекти на подбора и излъчването на партийните лидери и елити, а те на свой ред не просто допуснаха, а съзнателно наложиха схемата. Защото не искаха и не искат, не можеха и не могат да правят демократична политика по друг начин.
Желанието да се
контролират всички ресурси
на властта (спомнете си колко обичат българските политици израза минаваме на ръчно управление) изигра лоша шега на всички български политически лидери, защото бързо доведе до консолидиране на кръгове от доверени изпълнители на поръчки, които на свой ред скоро поискаха сами да поръчват музиката. Едни, като Георги Първанов, го направиха, защото бяха слаби, непопулярни и лишени от качества ръководители. Други, като Иван Костов – защото, вторачени в големите реформи и чувството за мисия, подцениха шетащите в кухнята на властта помощник-готвачи. Резултатът обаче бе идентичен – когато местните феодали набраха достатъчна икономическа мощ и постигнаха пълен контрол над местните партийни организации, те не закъсняха да поискат промяна в статута и се превърнаха от кукли в кукловоди. Днес партийните централи, дори тези, които изглеждат непоклатими, са принудени да се съобразяват с волята на местните олигарси.
Всеки опит да се тръгне срещу тях води до обструкции и разцепления, до местни коалиции с невъобразима политическа геометрия и причудливи персонажи на независими кметове и общински съветници. Впрочем същите системни фактори обуславят и порочната традиция от последните три български парламента нито една партия да не приключва мандата с толкова и тези депутати, с които го е започнала.
Лекарствата срещу тази смъртоносна болест на почти всички български партии са две и задължително трябва да бъдат приложени едновременно, условно казано отгоре и отдолу. Преди всичко трябва с цената дори на тежки временни сътресения да бъде прекратена практиката да се задържат на ръководни позиции хора и групи с доказано ниски качества и резултати. Това пречистване минава през
елиминиране на фалшивите дилеми
за които вече съм писал. БСП нищо не спечели, отхвърляйки (засега!) Първанов и преизбирайки Станишев. Навсякъде виждаме вкопчили се в ръководни позиции, респ. в облаги и привилегии, политици, чийто срок на годност отдавна е изтекъл. Излизането от политиката (както, впрочем, и влизането в нея) не е някакво свято тайнство, не е чудо, нито начало и край на света, а нормален процес. Гениални творци слизат от сцената, велики спортисти закачат завинаги спортните обувки на пирона, да не говорим за милионите провалени или недоказали се кандидати за слава. Така трябва да стане и в българската политика – един шанс, втори шанс, ако резултатът неизменно е неуспех, изводът е ясен. Докато в българската политика не настъпи нормална конкуренция не само на идеи и политики, но и на личности, които предлагат различни техни варианти, положението няма да се промени.
От друга страна, прилагането на този баронмюнхаузеновски подход е проблематично, бавно и дори наивно в български условия. Самопречистването на българските политически елити трябва да бъде подпомогнато от активно прочистване, извършено от
политически активните граждани
Няма да е пресилено да се каже, че оцеляването на българските партии, дори на тези, които изцяло се асоциират с една-единствена личност, днес е в ръцете на хилядите им редови членове. Ако те намерят сили и смелост да изкажат открито и силно това, което споделят в тесен кръг, организациите – носители на идеите, в които вярват, имат някакъв шанс. Едно от неминуемите решения е редовите партийни членове да проумеят, че в края на краищата всичко зависи от тях, т.е. от умението и смелостта да вземат решения, вместо да бягат от тях. Например да избереш едно от две взаимно изключващи се кадрови решения, а най-добре – трето, ако двете са почти еднакво неприемливи.
Ако това не се случи скоро и у нас ще проследим потвърждението на известната истина, че не една и две големи партии по света са споделили съдбата на динозаврите. Наченките на тази закономерност вече виждаме и в България – НДСВ и СДС на практика вече не съществуват, БСП прави стъпка след стъпка в тази посока, ДПС отлага неизбежни трудни решения. Един по-тежък социално-икономически трус – и неговите политически последици ще предизвикат размествания на пластовете, които вече сме виждали в Италия в края на 80-те години и в момента наблюдаваме в Гърция. Независимо от пристрастията можем да кажем – най-вероятно за добро.
Александър Маринов
nbsp;
