Българите в чужбина имат право да изискват от родината си повече, отколкото тя прави за тях. Основните проблеми като изборните им права и достъпът им до административни услуги са твърде конкретни и злободневни, за да се подхожда към тях с витиеватите брюкселско-политически клишета. Подобен подход е обиден за тяхната интелигентност и организаторите на конференцията Политики за българите в чужбина явно не са го взели предвид. Вицепрезидентът Маргарита Попова и евродепутатът Емил Стоянов едва ли са очаквали острата реакция на почти 13 500 души, които са се подписали под критичното становище за готвената инициатива.
В декларацията се посочва, че мястото, избрано за провеждането на конференцията – Брюксел, е, меко казано, нецелесъобразно и е в ущърб на българските граждани, пребиваващи в чужбина, и на българските граждани в България. Доста странно е и избраното време – 7 и 8 ноември, съответно сряда и четвъртък, в което желаещите да присъстват ще трябва да си взимат отпуск, за да участват. От пресофиса на Емил Стоянов коментираха за БАНКЕРЪ, че програмата за конференцията все още не е готова, така че не е изключено да настъпят и промени.
На нас не ни е необходимо да слушаме доклади и напътствия, например как да опазим българската си идентичност – това даже е обидно за нас – тъй като причините да живеем някъде извън пределите на България, макар и различни при всеки един от нас, не са липсата на любов към родината или отсъствие на присъщия ни български дух, а несъгласие с икономическото, образователното, политическото или културното състояние и актуалното развитие на държавата – родина, посочват емигрантите. Те не са доволни и от формулировката българи в чужбина, тъй като според тях тя предпоставя, че има два вида българи.
Емигрантите често имат амбивалентно отношение към България. От една страна, това е страната, която те са избрали да напуснат най-вече заради липсата на привлекателни възможности за реализация. От друга – една немалка част от тях дори да се реализират добре навън, запазват, както посочват и в становището си, онова, което обикновено се разбира под българщина.
Всъщност, за съжаление, именно несъгласието и неразбирателството подчертават, че сме българи. Освен това може би причината е и в общата заблуда на емигранти и политици, че говорят на един и същи език. Формално това е така. Загубването в превода идва оттам, че животът в странство оформя напълно различни мирогледи и очаквания, които политиците не познават добре. И на които все още явно им е трудно да откликнат.
