Ян Палах го няма и така ни се пада.
Сега всеки има своята вътрешна клада,
на която страхлив, разтреперан и ням,
се самоизгаря от мъка и срам.
През далечната 1969 г. авторът на най-омайните рими в българската поезия Валери Петров написва стихотворението Самоизгаряне. То е спонтанна реакция на поета на едно събитие в Чехословакия, потресло целия свят. На 19 януари 1969 г. на централния пражки площад 20-годишният студент по философия Ян Палах се самозапалва в знак на протест срещу комунистическата пропаганда и съветската окупация в Чехословакия.
Саможертвата на Палах е последвана от второ самозапалване месец по-късно – на 25 февруари студентът Ян Зажич се полива с бензин и умира на същото място. Двадесет години по-късно примерът на Палах и Зажич вдъхновява новото поколение студенти да започнат протести, довели до падането на комунизма в Чехословакия и желязната завеса в Европа.
Саможертвата на Палах и вълната от подобни самоубийствени актове дълги години дават хляб за най-различни коментари, анализи, песни, стихове, филми, опитващи се да обяснят смисъла на този краен човешки акт. Едно от най-интересните и като че ли позабравени прозрения за дълбините на подбудите за тази свръхчовешка проява на саможертва принадлежи на д-р Ярослава Мосерова, която дава първа помощ на Ян Палах. Ето какво свидетелства тя за мотивите на 20-годишния студент: Не беше толкова в опозиция на съветската окупация, а в деморализацията, която настъпваше, хората не само се отказваха, но и се предаваха. И той искаше да спре онази деморализация. Замислям се за хората на улицата, множеството от тях, мълчаливи, с тъжни очи, сериозни лица. Когато погледнете онези хора, разбирате това, което всеки вече знае – всички благоприлични хора бяха на прага да правят още компромиси.
Цели 44 години след трагедията на пражкия площад България влезе в световния информационен обмен като страна, обхваната от епидемия на самозапалващи се Ян Палаховци. Първи си драсна клечката 26-годишен мъж от Велико Търново. Той изгоря на пешеходна пътека в града и преди да почине, успя да каже, че животът му е писнал. Търновският Палах бе обявен за психично болен и бе забравен.
Няколко дни по-късно 36-годишният варненец Пламен Горанов се самозапали пред сградата на общината малко преди да започне масовият граждански протест срещу монополите. Преди да си драсне клечката, той носеше плакат: Оставка на Киро и всички общинари до 20 февруари 17 ч.Австрийският вестник Дер Щандарт нарече Пламен един нов Ян Палах. Действието му предизвика вълна от коментари в социалната мрежа. Не липсваха и такива, според които подобно безсмислено самобичуване дава богат материал за практикуващите психиатри.
Трети случай на самоизгаряне в Раднево даде основание да се заговори за епидемия. Петдесет и три годишният безработен Венцислав Василев се поля с бензин и драсна кибрита пред сградата на община Раднево, отчаян от живота и безизходицата, в която се намира – безработен от години, съпругата му също, с пет гладни деца вкъщи.
Според психолози самозапалването е акт на протест и саможертва на човек, който е убеден, че няма други начини да бъде чут. Проява на безнадеждност, жертвоприношение с огън, извършено пред очите на всички.
Как обаче да си обясним този акт – 44 години след Ян Палах, 24 години след падането на Берлинската стена, желязната завеса и комунизма?!
Очевидно берлинската стена у нас е здрава и непокътната, а комунизмът, изглежда, въобще не си е отивал. Явно тази томителна мечта демокрацията, думата, която най-често се намира на върха на езика на нашенските политици, още в зародиша й преди 24 години се е разпаднала на съставните си части. Демосът е останал от едната страна, от другата се е настанил кратос – силата, властта. А помежду им – желязната завеса.
Как е станало това?!
Много лесно, почти неусетно. С цената на безбройните компромиси, които досега сме правили – в името на сигурността на собствения дом (нашата крепост!), тази на децата ни, на хляба, дето го купуваме със стотинките, останали след платените сметки. Случило се е заради безкрайните ни компромисни избори, направени в тайната стаичка, с бюлетините на откровени политически лъжци. Или пък заради илюзорния протест да изберем брането на гъби в гората, вместо да потърсим единението на демоса и кратоса там, където то се ражда – на улицата!
Всичко това разкрива мистерията на вечната свежест и сила на поетичното слово. И през 1969-а, и през 2013-а Самоизгаряне на Валери Петров дамгосва до болка душите ни, стъписани от Ян Палаховата епидемия днес. Страхливи и неми, самоизгаряме в мъка и срам. Върху кладата от компромиси и бездушие…
