Изправен съм пред труден избор: за коя политическа формация да пусна гласа си на предстоящите парламентарни избори. В сегашната криза все си мисля, че това трябва да е партия с шанс да играе важна роля при формирането на едно стабилно правителство. Освен това водещите фигури в нея да са отговорни, интелигентни хора, с безспорни качества на експерти, които предлагат добре обмислени и аргументирани решения и могат да ги отстояват. Партията, за която искам да гласувам, трябва да има икономическа програма, от която да става ясно какви мерки ще предприеме за съживяване на бизнеса, така че той, а не държавата да увеличи работните места и приходите от данъци в хазната.
Дали заради емоционална или друга обремененост – не ми се ще да гласувам за социалистите. Помня ги с лошо както от първите години на демокрацията, така и от периода 1996-1997-а. Програмата на Атака ми се струва пълна лудост.
И за ДПС не искам! Колкото и да желая да съм толерантен, у мен остава усещането, че това не е българска партия. Пък и си спомням мръсните им игри срещу кабинета на Филип Димитров. И не само срещу него.
За сините? Питам се – за кои сини? А и се опасявам, че която и от формациите им да избера, тя няма да влезе в парламента и гласът ми ще отиде зян.
Сложна работа. И реших да постъпя, според мен, по най-правилния начин, като изслушам лидерите на водещите политически формации. В неделя попаднах на Бойко Борисов, който бе събрал войнството на ГЕРБ в зала Арена Армеец. Още в началото бях отблъснат от агресивните му и откровено грубиянски атаки спрямо Пламен Орешарски. Корифеят Орешарски, на който отгоре ще му дърпат конците. Той е минал през много места, така че не знам кой ще му дърпа конците, каза Борисов. Като журналист следя работата на Орешарски във финансовото министерство от началото на 1995-а. И съм убеден, че що се отнася до икономика, планиране, бюджет, финанси, дълг, преговори с международни финансови институции, той наистина е корифей. А за сравнение с Борисов и дума да не става. Вероятно просто нямам афинитет към поведение от типа Човек от народа. Нагледах се на такова във времето до 1989-а. Стига ми толкова.
Мога обаче да преглътна всички тези свои предразсъдъци, ако бях чул една добре структурирана и аргументирана икономическа програма. Няма да променяме данъците и ще запазим финансовата стабилност, обяви Борисов пред своите съпартийци и пред целия български народ. И веднага се сетих как през първите години на управлението на ГЕРБ в рамките на няколко месеца разбирахме, че първо ще намаляваме данъците и осигурителните вноски, после ще ги запазим. Данъкът добавена стойност щеше да се увеличава, а след това да се намалява. Спомних си, че правителството на Борисов искаше да фиксира ставките в конституцията, за да не може никой да увеличава данъчното бреме, а пък в крайна сметка ГЕРБ ни сюрпризира с данък върху лихвите по депозитите. А на всичко отгоре депутатите на Борисов заклеймиха спестителите като лихвари. И си дадох сметка, че на изречените от Борисов финансови обещания просто не може да се вярва.
Следващите му думи засилиха опасенията ми. Няма да вземаме заеми освен за инфраструктура. А с какво ще плати падежиращите през 2015-а глобални облигации за 824 млн. щ. долара? А онези петгодишни ценни книжа за 950 млн. евро, които Симеон Дянков емитира в средата на 2012-а и трябва да бъдат погасени в средата на 2017-а – точно в края на един евентуален пълен мандат на следващия парламент. За тях откъде пари? ГЕРБ не обещава, че ако вземе властта, бюджетът ще излезе на излишък. И големи приватизационни сделки не може да сключи. Не му останаха държавни активи, освен ако не планира да продаде НЕК. Сигурно Борисов тайно си прави сметка, след като вземе властта, отново да посегне на Сребърния фонд. Или пък точно преди плащането на Дянковите облигации ще подаде оставка, защото така искал народът. И ще остави други да се оправят с дълговия проблем.
Осигурил бил Борисов за България 32 млрд. лв. от еврофондовете. Прекрасно, казах си. Ето ги парите, дето ще вдигнат на крака българската икономика. Но оптимизмът ми бързо се стопи, защото се сетих, че парите от Европа идват (често със закъснение)само за да покрият вече направени от страната ни разходи, и то до 80% от размера им. Грубо казано, държавата трябва да похарчи свои 40 млрд. лв., за да получи 32 млрд. лв. от ЕС. А откъде тези 40 млрд. лв. собствен ресурс?
Къде е истината? Като не намерих отговор на тези няколко простички въпроса, престанах да слушам словото на вожда на ГЕРБ.
Реших да се запозная с презентацията на Пламен Орешарски, номиниран за бъдещ премиер от Коалиция за България. Игнорирах обвиненията на Борисов срещу него, че някой щял да му дърпа конците. Знаех, че Орешарски може да е всичко, но не и кукла на конци. Някои други заявления в програмата на червените обаче ме притесняваха. Създаването на 250 хиляди работни места звучеше невероятно. А отмяната на плоския данък пък – направо страшничко. А и нещо не ми харесва лявата идея от заможните, инициативни, знаещи и можещи хора, които заработват по-големи доходи, да се взема повече, за да се налива в джобовете на социалнослабите. Съжалявам, но в условията на жестока криза, когато и аз се боря със зъби и нокти за всяка стотинка, идеята за подобна социална солидарност ми е някак далечна.
Орешарски обаче знае как да се аргументира с факти и числа. Той обясни, че за изминалите четири години са загубени 400 хил. работни места и са закрити огромен брой фирми – според едни 150 хиляди, според други 300 хиляди. Обещанието за възстановяването на 250 хил. работни места според Орешарски може да бъде изпълнено не като се наливат държавни пари, а като се създадат стимули и улеснения за работа на бизнеса. Помислих си, ами ако 5000 фирми отворят врати за по 50 служители? Ето ти нови 250 хиляди работни места. Не изглежда толкова невъзможно. А как да стане? Може с пускане на много на брой финансирани от държавата проекти за ремонт на пътища, канализационни, водоснабдителни и напоителни мрежи и всякакви други такива. За тях, разбира се, трябва да се търси европейско финансиране, но ще е добре, ако всяка такава компания, която е спечелила такъв проект, автоматично да получава кредит от Българска банка за развитие, който да е обезпечен с бъдещите й приходи от плащанията на държавата. А тези плащания хазната да покрива с договорени от еврофондовете пари. Важното е да има много проекти, които да се печелят от повече фирми, а не от десетина, и да създават максимален брой работни места.
Колко пари обаче ще струва цялото това удоволствие? Да приемем, че за всяка от 5000 фирми с по 50 служителя ще е нужно финансиране от 1 млн. лв. годишно. Това са 5 млрд. лв. за година, или 20 млрд. лв. за четири години – два пъти по-малко от онези 40 млрд. лв., които Борисов трябва да намери, за да докара 32 млрд. лв. от ЕС. Ако тези проекти, свързани със заетостта, бъдат финансирани от ЕС, нетният разход за българския бюджет ще е 4 млрд. лв. за четири години, което е два пъти по-малко от разчетите, заявени от лидера на ГЕРБ. А два пъти по-малко в сегашната ситуация на общоевропейски финансов недостиг означава два пъти по-реалистична сметка.
И плашещата заявка за данъчна реформа, след обясненията на Орешарски, не звучи чак толкова стряскащо. Сметнали сме, че 1 млн. души получават заплата под 450 лв., какъвто необлагаем минимум за доходите на гражданите предлагаме. За хората с месечни заплати до 4500 лв. ще запазим данъка от 10 процента. А онези с по-високи възнаграждения ще облагаме по следната схема – 10% върху доходите до 4500 лв. и 20% върху горницата. Така за доходи от 5000 лв. данъкът ще е ефективно 11% годишно, обясни Орешарски. Прозвуча смислено.
И като продължавах да претеглям рационалността на аргументите в изказванията на Борисов и на Орешарски, все повече се замислях дали да не посегна към червената бюлетина, за да си откупя удоволствието да ме управлява именно Пламен Орешарски. Все още не мога да се реша. Засяда ми на гърлото самата идея, че мога да си дам гласа за червените. Защото освен за Орешарски той ще отиде и за Станишев, и за Михалевски и още разни там, дето не ща да ги знам. Затова май ще пусна празна бюлетина.
Но продължавам да мисля и да чета икономически програми.
