Българската политическа класа (а и българският квазиелит като цяло) показва завидна последователност в едно – да повтаря и задълбочава грешките си, въпреки че вече и децата ги разпознават като такива. Най-пресният пример е кадровата катастрофа на днешната власт. Старата максима гласи, че е човешко да се греши, но е сатанинско да се упорства в грешките. В българския случай вече става дума не само за етика, а и за рационално прагматично мислене и поведение. Едно от най-трудните предизвикателства днес е да се обясни защо властимащите (не само сегашните) действат по този, с извинение, нахално-идиотски начин.
Причините са множество и вероятно с различна тежест при различните властови кланове. Но има няколко ключови, които непременно трябва да се имат предвид, когато смяната на модела на обществено управление (според мен неизбежна) навлезе в същинската си фаза. Отстраняването им изисква и съществени корекции както в институциите и правилата за тяхното функциониране, така и в начина на мислене на обществото, който на свой ред се обуславя от социализацията на новите поколения. Хората се гневят на политиците, но не обръщат внимание на цял куп лоши навици и стереотипи, които правят възможни золумите на елита.
Първата и най-важна причина за упорството на политиците в порочните практики на управление е липсата на работещи
механизми за отговорност
nbsp;
и най-вече – на лична отговорност. Именно тази обективна и крайно вредна характеристика на общественото ни развитие след 1989 г. създава предпоставки за субективните, групови и личностни нагласи на елитите да се чувстват недосегаеми и безотчетни, т.е. недължещи никому отговор по въпросите за упражняването на властта.
Същността на новото решение, което трябва да бъде намерено, е, че статуквото трябва да бъде заменено от нов модел, в който гражданите не просто са великодушно (но символично) допуснати до светая светих на властта, а играят реална роля в политиката.
Нужно е да бъдат създадени и внедрени конституционни, законови и институционални правила и механизми за контрол на гражданите върху държавата и върху всичките клонове на властта. Смяната на модела означава преизграждането на демократичната държавност, така щото употребата на властта и отговорността за резултатите да получат своята абсолютно задължителна за истинската демокрация органична цялост.
Само на тази основа, чрез въвеждането на ефективни правила, може да се очаква неутрализиране на
манталитета на безнаказаност
така типичен за всеки, който се докопа до власт в България, дори в предишния си нормален живот да е бил порядъчен и отговорен човек. Не трябва да храним илюзии – тази смяна на чипа няма да бъде възможна при днешното поколение политици, при тях болестта е необратима и неизлечима. Шансът е да се започне на чисто със следващото поколение, което ще навлезе в управлението на публичните дела.
Обикновено в тази плоскост на разсъждения вниманието се съсредоточава върху въпроса защо още няма нито един осъден и вкаран в затвора политик, магистрат или бизнесмен от високо равнище. Разбира се, престъпленията трябва да се наказват независимо от заемания пост или дори още по-строго за лицата с високи позиции. У нас колкото си по-високо в обществената йерархия, толкова по-безотказно действа порочният имунитет на принадлежността към върхушката и това трябва радикално да се промени. Но освен наказателното или административно преследване много важна роля има моралната санкция и способността на обществото да застави провинилия се да се срамува. Както казва големият френски социолог Емил Дюркем, преживяването на срама е по-тежко от директното наказание. Една от позитивните страни на иначе спорната карнавална атмосфера на протестите е, че започна да прилага с нов интензитет нови начини за осмиване и поставяне на моралния стълб на позора на прегрешилите властници. Всеки, който има намерение да поеме публичен пост, трябва да знае, че ако сгази лука, преди да бъде подложен на формални санкции (и дори да успее някак да се изплъзне от тях), ще го застигне общественото посрамване и презрение. Именно такава лустрация е необходима спрямо всеки властник, който (неслучайно) упорства в грешките.
Втората основна причина за лошото зацикляне на българската управляваща класа е очевидно достигналата
токсични нива зависимост
nbsp;
от определени корпоративни интереси. Поведението на редица иначе неглупави хора от днешното управление е чудесна илюстрация – при нормални обстоятелства те никога не биха постъпвали по този начин, но очевидно нямат избор.
Всъщност ситуацията, при която натоварените с доверието на обществото лица нямат друго реално поведение, освен да предадат това доверие, е драматична и сама по себе си говори за тежко заболяване на системата. Само че какво означава да нямаш избор? Означава, че някой те държи с нещо (най-вече пари и свързано с пари) и ти диктува какво да правиш. Тези зависимости са продукт на една невероятна (като форма и степен) за съвременно европейско общество реставрация на връзката политика-икономика.
Преди половин век в една от най-популярните си работи Реймон Арон пише, че истинската демокрация започва с разделението на тези две сфери и на техните елити. Това, което днес е популярно да се нарича олигархичен модел, не е приумица на отделни лица, то бе хладнокръвно вкарано като отрова във вените на неукрепналата българска демокрация. Съвършено целенасочено правенето на политика стана изцяло зависимо от финансовите ресурси, а след това започнаха да ни убеждават, че иначе не може и да бъде.
Там, където парите играят решаваща роля, зависимостите са неизбежни и не могат да бъдат преодолени чрез упованието на личните добродетели. Виждаме, че в българската политика нерядко влизат добронамерени и почтени хора. Но те бързо или престават да бъдат такива, или престават да бъдат политици. Системата или ги развращава, или ги изхвърля. Разбира се, има изключения, но те са толкова малко и толкова неспособни да променят общия ход на нещата, че са по-скоро печално доказателство на правилото, че в тази система по друг начин не може. Връзката пари – политика – власт трябва да бъде разкъсана или поне силно отслабена, а за това също са необходими редица законови и институционални решения, които, впрочем, няма нужда да изобретяваме – има достатъчно примери по света.
Накрая, една причина, която за мен е особено важна и тя засяга проблемите на
компетентността като разбиране
nbsp;
на днешните реалности. Ние често говорим за недостатъчната образованост и култура на управниците ни, но като че ли свеждаме нещата до едно всекидневно, масово ниво на образованост. Тук истинската трудност не е да се намерят хора с престижни (и некупени) дипломи или достатъчно начетени, за да схванат един или друг експертен съвет.
Личностите, които в наши дни са начело на държавата, трябва да познават и разбират законите на съвременното добро управление, т.е. да са наясно защо управление като сегашното, предишното, по-предишното и т.н. по дефиниция не може да постигне очакваните от обществото резултати. Или да проумяват, че без доверието и участието на една значителна част от обществото и най-вече на неговата най-активна и производителна част е невъзможно да се управлява изобщо, да не говорим да се управлява добре.
За нещастие, има редица примери, че не само полуграмотните популистки лидери, но и уж високообразовани и ерудирани персони просто не разбират защо така не може. Не подценявам влиянието на първите две причини, за които вече стана дума, но в редица ситуации няма как да не забележим ограничеността на разбиранията за днешния свят. Тук бих прибавил и още една особеност – вредната нагласа от знанието и информацията да се използва само това, което обслужва определени интереси, а да се отричат или принизяват опровергаващите аргументи.
Разбира се, още не е измислен такъв тест за управленски манталитет, но един от работещите методи е на по-високи позиции да се издигат само хора, които вече са се доказали (и то относително категорично) не само чрез конкретни резултати, а чрез способността да оценяват адекватно голямата картина и да предлагат съответни работещи решения.
Някой би казал, че отново се опитваме да измислим идеален, т.е. несъществуващ в реалната действителност образ на лидер или управленец. Нищо подобно, такъв тип хора управляват всички проспериращи общества, вкл. и с природни и геополитически параметри, сходни на нашето. Важното е, че не могат да се родят от нищото, а се създават в резултат на институционални, ценностни и морални условия, които на свой ред се създават от цялото общество, а не от шепа избрани.
nbsp;
Александър Маринов
