Лютви Местан се събуди и рече:
– В този екзактен час, в който слънчевият диск наднича зад линията на източния хоризонт и хвърля сноп светлина към сияйното ни европейско бъдеще, отчитайки липсата на непосредствени основания за тревога, в битността си на твой съпруг, считам за оправдан оптимизъм да ти пожелая безоблачна екзистенция в предстоящата светла част от денонощието.
– Добро утро и на теб! – отвърна спокойно жена му, защото му беше свикнала.
(Назаем от Фейсбук)
Шеговитият разговор от анонимен автор, който обикаля социалните мрежи от месеци, е един от любимите вицове на протестиращите и трябва да признаем, че развеселява дори представители на властта. Председателят на ДПС Лютви Местан действително е политик с атрактивен изказ и внушителна дикция и ораторското му майсторство често впечатлява публиката. Но не и в случаите, когато обикновеният телевизионен зрител се обръща безпомощно към собствената си съпруга, за да изясни сам на себе си: Всъщност, какво искаше да каже той? За съжаление не само в живота, но и в политиката все по-често се случва така, че хората не разбират посланията на управниците, което в крайна сметка илюстрира тоталната криза на публичната ни комуникация. Дори да са им свикнали на манталитета, хората всъщност остават далеч от политическия живот и още по-далеч от политическото говорене.
Да вземем за пример ваканцуването. След като се превърна в най-популярната нова дума в българския език и почти израсна до апотеоз на цялото ни управление, терминът извади на бял свят основния проблем на българското общество. А именно, че народът не разбира политиците си. Разбира се, Лютви Местан се опита да обясни твърде любезно и напълно в свой стил езиковото недоразумение, допуснато от съпартиеца му Хюсеин Хафъзов, но на практика само потвърди цялостното впечатление, използвайки други средства на речта.
Уважаеми г-н Хафъзов, вие сте теолог, имате склонност към езотериката. Имам колегиален съвет към вас – понякога, дори когато си служите със скритите внушения и прибягвате до средствата на иронията, да съобразите това ниво на комуникация с нивото на рецепиента. Станахме свидетели на кризата на рецепцията, която се прояви като профанизирано отношение към толкова стойностното изказване , оправда го Местан.
Ко р’ечи? , пък беше първият коментар, публикуван под цитата в интернет.
И това е най-сполучливата до момента илюстрация на диалога, който избирателите водят с властта. Очевидно проблемът не е в чуваемостта, а във въпросната рецепция. По пътя на логиката всеки може да се сети, че щом Хафъзов никога не е ваканцувал, вероятно не иска да отиде на море. Но рецепцията е висш езиков пилотаж, който в представите на народонаселението по-скоро се свързва с фоайето на някой хотел (пък и как да е другояче през август), отколкото с идеята за правилно възприемане на информацията. Освен това хората трудно се припознават зад термина реципиент, защото са свикнали с до болка познати определения като кофти човешки материал (Бойко Борисов, председател на ГЕРБ)и по-новото интернет лумпени (Христо Монов, депутат от Коалиция за България). Невъзможно е при това положение да схванат посланието, защото то е адресирано към друг, очевидно по-висш материал. Съвсем друг е въпросът, че когато виден народен представител използва парламентарната трибуна, за да заяви на всеослушание, че хората просто не са на нивото му, за да разберат дълбокия смисъл на ваканцуването, това при всички положения е извън всякакви обществени разбирания.
Подобен смут предизвика неотдавна и депутатът от БСП Антон Кутев, който отказа да седне в едно телевизионно студио до блогъра Асен Генов, за да дебатират по проблемите на гражданските протести. Не сме равнопоставени като позиции, заяви тогава медийният секретар на левицата и отказа всякакъв диалог с по-нисши от него индивиди. Същият ден самият премиер Пламен Орешарски отклони поканата за публичен дебат с други участници в уличните протести, като им предложи да поговорят на четири очи зад затворените врати на Министерския съвет. На неутрална територия се срещат ръководители на вражески държави, а не мисля, че сме в тази ситуация, опита се да преговаря министър-председателят, притиснат от, общо взето, неприличния ултиматум на искащите дискусията. Но срещата така и не се състоя. Както и толкова важният за политическата обстановка разговор.
За съжаление играта на развален телефон е фундаментален проблем за българската политическа система. Комуникацията се чупи не само на улицата или в телевизионния ефир, но дори в парламентарната Комисия за връзка с гражданското общество, където основната цел все пак е властта да говори с избирателите си. За последните два месеца обаче взаимното възмущение достигна толкова високи равнища, че желанието за диалог се изроди в намерение за словесна саморазправа. Чувствам се като употребен за губене на време, възропта срещу фалшивите демонстрации на обществен диалог проф. Лъчезар Аврамов от Института по електроника към Българската академия на науките. Не желая повече да съм параван на неработещ парламент, подаде му ръка Нина Гергова от Коалиция на протеста, възмутена от факта, че депутатите, за които собственоръчно е гласувала, обръщат гръб на предложенията й. Вместо разбиране обаче и двамата срещнаха хладнокръвната незаинтересованост на законодателната власт. Аз не съм ви канила и присъствието ви не е задължително. Ако искате, си тръгнете, ако искате – внесете исканията си писмено, за да не си губите времето, бе отговорът, с който заместник-председателят на Народното събрание Мая Манолова на практика посочи вратата на всички недоволни от властта избиратели.
Така се изпариха и последните надежди, че диалогът с гражданското общество може да излезе от сферата на теорията и да се реализира на практика. Управляващи и управлявани просто общуват на различни езици. Затова посланията на хората продължават да висят на плакати по улиците, а исканията им се свеждат до една проста и ясна дума – Оставка!. Протестиращите вече не разговарят нито с министрите, нито с депутатите. Чуват ги, може би, стените на празното Народно събрание и тези на двореца в Евксиноград. И се надяват ехото да заглъхне наесен.
nbsp;
*Рецепция (от латински receptio – приемане) – 1. Получаване, приемане, възприемане (на информация, умения, култура, политика и пр.); 2. Административна служба, която приема и регистрира посетителите в хотел, голямо учреждение и др.
Източник: Български тълковен речник, 1994
