Днешното – настойчиво изтъквано и недостойно експлоатирано,разделение на обществото на противници и привърженици на управляващите повдига един от най-болезнените въпроси на българските обществени трансформации след 1989 година. Това е въпросът за различията и противопоставянията в едно опитващо се да се демократизира общество, но и обратната му страна – за способността на нацията да се консолидира и да сплоти усилията си за постигане на стратегически, осигуряваши нейното бъдеще цели.
Нека започнем с актуалното разделение, въпреки че то не е нито най-опасното, нито дори противоестествено. Там, където управлението се определя чрез (относително) свободен избор на гражданите, разграничението между привърженици на властта и на опозицията е неизбежно и дори в някаква степен плодотворно. Това разграничение, ако е автентично, не е от рода на нетърпимостта между феновете на футболни отбори с отколешна ритуализирана вражда. То е плод на различията в интересите, респ. на политиките, които управляващи и опозиция предлагат и които се отразяват по съществено различен начин на основните групи агрегирани обществени интереси.
Много е важно да се подчертае – агрегирани и трайни интереси, а не щенията на относително малки, но активни и дори агресивни клиентелистки групи. Нито някакви частни, корпоративни интереси, резюмирани до формулата повече власт, повече пари, никаква отговорност.
Още на пръв поглед е ясно, че у нас това естествено разделение е подменено с манипулирано насъскване на различни части от обществото с оглед търсене на привиден виновник за техните тегоби, но всъщност предназначено да отклони вниманието на масата от обикновени граждани от същинския въпрос кой пие и кой плаща сметката.
Днешното разграничение на протестиращи и контрапротестиращи очевидно не е заради политики, защото управляващите досега не са предложили особени новости, а опозицията не е дала съществена заявка за някаква цялостна алтернатива. Едните скандират против комунистите и червените боклуци, другите идват просто да защитят партията.Но това не означава, че конфликтът е лишен от основание, напротив – в основата на всичко е драстичното, демонстративно
нарушаване на базисни правила
на демократичното управление, на отказа от правене на политика по начин, известен днес като добро управление.
Парадоксът е, че именно по тази линия не би трябвало да има разделение в обществото. Политически активните хора биха могли да бъдат активно противопоставени, но не и по принципите, които са пред скоби.
В този смисъл призивът оставете правителството да работи е манипулативен, защото в сегашната ситуация означава на практика оставете министрите да ходят на работа – без яснота какво трябва да свършат, с какви последици и в преследването на какви дългосрочи цели. Не по-малко неприемлив е огледалният подход, който има за цел да върне на бял кон предишните управляващи, не по-малко орезилени и неприемливи.
И тъй като днешното режисирано противопоставяне е незащитимо и необяснимо, се прибягва до други –
болезнени и доста опасни
Които не са и не могат да бъдат пряко свързани с днешната политическа конфигурация, въпреки че са съществено повлияни от политиката и държавното управление през последните десетилетия.
Да вземем за пример твърдението, че основното разделение е по оста столица – провинция, т.е. че София клати управлението, а останалата част от страната го брани. Оттук стремежът на едната страна да възвеличава софиянци, техните постъпки и мотиви, а другата – да възпява правилната позиция на чистата и неподкупна провинция.
Преди всичко това разграничение е невярно като предпоставки. Нито мнозинството от жителите на София протестират активно срещу правителството, нито от всички краища на страната народът се надигнал да защитава правителството и парламента. Разделението в оценките за правителството важи за цяла България и трудно може да се оспори, че мнозинството от българите не одобряват някои актове на управляващите, превърнали се в символ на тази власт.
Ясно е, че София или по-точно столицата е нещо много по-различно (и много по-важно) от някакво пространствено локализиране (жълтите павета) на местата, където най-често псуват властта. Също толкова е ясно, че
отношенията между столицата и страната
се развиват без стратегия и контрол, което доведе до уродливо презастрояване и презаселване на София за сметка на обезлюдяването на цели региони.
С всекидневно приходящите и временно пребиваващите (но неригистрирани) числеността на хората на тази територия е почти 2.5 млн. души, т.е. една трета от българското население и вероятно не по-малко от 40 на сто от реално живеещите днес в България българи. Респективно в София и за София се създават определени преимущества, които задълбочават дисбалансите. Така че реален проблем и реално противоречие има, но то не е по оста – за и против правителството на Орешарски.
Или да вземем прокламираните разделения около протестите, формулирани като богати срещу бедни или образовани срещу необразовани – също толкова неверни и манипулативни.Богатите по принцип не протестират на улицата, те се договарят с всяка следваща власт или, в редки случаи, я свалят, за да сложат такава, с която могат да се договорят. Това, че по-обикновените, объхтани от живота, хорица все още не са на площадите (както през февруари), има своите логични обяснения, но не бива да се интерпретира като знак за тяхна подкрепа към властта. Те просто се активизират, когато ножът опре до кокала и когато всички обещания и надежди са окончателно провалени.
Въпреки че такова разделение по отношение на днешното правителство няма, това съвсем не означава, че у нас няма дълбоки, вредни, умишлено или поради невежество генерирани демаркационни линии
между бедни и богати
свързани с доходите, материалното богатство, условията на живот, преразпределителните процеси, все по-видимото прехвърляне на основните тежести върху плещите на хората със среден и по-нисък стандарт. Или че няма реална и голяма заплаха, свързана с тенденциите в образованието, образоваността и обществената потребност от образовани хора.
И едното, и другото са сред големите предизвикателства пред бъдещето на нацията и вече все по-открито се признават драматичните измерения на тези заплахи. Но тъй като е много по-лесно (и изгодно за някои) тези противоречия да се представят като за и против едно правителство, недопустимите спекулации продължават.
Всъщност, ако има нещо абсолютно неприемливо, което отличава българските политици от събратята им в развитите страни, това е престъпното им упорство в
целенасоченото разделение на нацията
с конюнктурни и користни цели. За съжаление вече 20 години ние плащаме и ще продължим да плащаме все по-тежка цена на изкуствено генерираната неспособност да обсъдим разумно и да се обединим около автентични национални приоритети. Деформирането на естествените различия и дори изкуственото предизвикване на изкуствени такива обаче е една от сигурните и доста печални илюстрации на мъдростта – че който сее ветрове, жъне бури. Българското общество и особено по-младите поколения не просто се досещат за това, а и изглеждат все по-решени да не го допускат повече. Което е един от основните политически и морални контексти на призивите за смяна на системата.
