Едно тълкувателно решение на ВКС разбуни юридическите среди до степен срещу най-висшия съд в държавата да се понесат обвинения в некомпетентност и че изпълнява нечия поръчка.
Подобна реакция нито се случва за първи път, нито ще е за последен. Но по-важното е, че тя отново поставя въпроса за границата, която конституцията залага между две от властите в държавата: законодателната и съдебната. И още – дали прекрачването й е допустимо? С други думи, пита се редно ли е съдът да пренаписва законите с оправданието, че ги тълкува?
С въпросното Тълкувателно решение 3от 15 ноември 2013 г. ВКС се произнася как трябва да се разбира текст от Търговския закон, който урежда правомощията на Общото събрание на дружествата с ограничена отговорност. Според чл.137, т.7 от ТЗ Общото събрание взема решения за придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях. А въпросът е може ли един управител на ООД да продаде или да ипотекира недвижим имот, собственост на дружеството, без да има предварително разрешение от общото събрание – върховният орган на всяко ООД, който взима най-тежките решения. И дали ако няма такова разрешение, сделката ще е действителна?
Текстът в закона изглежда ясен, но се оказва, че съвсем не е така – поне според съдебната практика в страната. Според едни от съдилищата, без съгласие на общото събрание на ООД, такава сделка би била нищожна поради липса на воля, изразена от компетентния да го направи орган на дружеството. Според други обаче предварителното решение на ОС не е нужно, управителят може сам да сключи сделката, а ако е увредил интересите на фирмата – има ред и начин тя да си потърси отговорността за щетите.
Тълкувателното решение (с което между впрочем са задължени да се съобразяват всички по-долустоящи съдилища в страната и единствената му цел е да уеднакви начина, по който се чете и разбира законът) е предизвикано именно от тази разнопосочна съдебна практика. И в крайна сметка дава отговора: според общото събрание на Търговската и Гражданската колегии на ВКС управителят може сам и без решение на общото събрание на ООД, да сключи разпоредителна сделка с имот на дружеството – тя няма да бъде недействителна. Защото решението на събранието не е елемент от сделката, без изпълнението на който тя би била нищожна. Пояснява се, че волята на управител, който е органен представител на юридическото лице във външните взаимоотношения с трети лица, би следвало да се счита за воля на самото юридическо лице. А и в крайна сметка така се защитават и интересите на същите тези трети лица – купувачите, на които в обратния случай би се наложило да ходят с години по мъките и да водят камара дела, понякога без изобщо да имат шанс да си върнат парите, платени за имота.
Всъщност изборът на върховните съдии е бил между това чии интереси следва да се защитят с предимство: дали тези на дружествата срещу недобросъвестните им управители, или интересите на техни контрагенти – граждани или други юридически лица, които биха могли да пострадат от тях. Очевидно е, че е надделяла втората теза.
Лошото обаче е, че със споменатото тълкувателно решение се отваря огромна врата за измами на търговски субекти, а и от търговски субекти, които в даден момент спокойно могат да се окажат с накърнени активи или съвсем без тях благодарение на ловките сделки на техните управители. А непослушните съдружници или кредитори да бъдат оставени с празни ръце. Това е и основният мотив, заради който 26 от съдиите са подписали решението с особено мнение – прави впечатление и фактът, че това са предимно магистрати от търговската колегия, където се сблъскват с тези трикове всеки ден.
Логично след това решение юридическата общност също се разцепи на две. Но не това е важното в случая – тълкувателното решение вече е факт, колкото и да не се харесва на една или друга група правници.
По-важното е, че то е очевиден пример какво става, когато законодателят пише нормите на парче и без мисъл в главата – дава се възможност за различно тълкуване на закона не само според чисто юридическата логика, но и според интересите на определена страна, според политическата конюнктура в момента, според лични приятелства и симпатии и какви ли не още неформални критерии.
В България все още съществува закон за нормативните актове, според който разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България.
Проблемът е, че покрай буквалното преписване на директиви и некадърното лично законотворчество, покрай непрекъснатите поправки и кръпки без логическа връзка една с друга в актовете вече почти не остана норма с ясен смисъл. И точно това отваря вратичката за съдебно нормотворчество, което понякога изцяло пренаписва закона.
А въпросът изземва ли съдът функциите на законодателната власт всъщност си има отговор в онази приказка за лудия и зелника. И нямаше изобщо да бъде повдиган, ако законодателят си беше на мястото.
