Шумният на моменти, но ялов като цяло дебат по проекта за нов Наказателен кодекс подминава съществените пороци на родното правораздаване. Както „Параграф 22“ писа в предишния си брой, счепкването по отделни текстове (предимно конкретни състави в Особената част)разсейва общественото внимание от съществените институти за избягване на наказателна отговорност в Общата част на кодекса. Изцяло извън вниманието остава и един от ключовите аспекти на отчайващата ни съдебна действителност – наказателната отговорност на магистратите. А такава май имаше и би трябвало да има, нали?
Но не само проектът за нов НК, а и някои събития напоследък актуализираха темата. Първото заседание на Висшия съдебен съвет за 2014 г. в началото на януари беше посрещнато с протест под мотото: „Добро утро, тарикати!“. Освен че озвучиха акцията с музиката от филма „Кръстникът“, организаторите му от Национална гражданска инициатива против корупцията конкретизираха исканията си в отворено писмо до главния прокурор Сотир Цацаров. В него проектът за нов НК беше порицан като некачествен и безумен именно заради безнаказаността на магистратите във връзка с работата им по конкретни дела. При това протестиращите се позоваха на рекламираното от прокуратурата ново спецзвено от прокурори и агенти на ДАНС, което ще работи по сигнали за престъпления, извършени от съдии, прокурори и следователи.
Какво казаха на Цацаров протестиращите? Че в проекта не са предвидени текстове, предвиждащи
наказателна отговорност за магистратите
Че корупцията се доказва единствено ако бъде засечен моментът на предаване на парите, а всичко останало е недоказуемо. И че в същото време съдии и прокурори от всички инстанции лъжат и съсипват до живот човешки съдби, но тези лъжи не са престъпление съгласно кодекса, тъй като са част от съдебните актове. Щом има подпис – значи има умисъл. А ако подписите са на цял съдебен състав, става въпрос за организирана престъпна група, заявиха протестиращите. Явно те не са склонни към никакви компромиси. И припомниха: „На всеки е ясно, че така решените дела са плод на корупция – било срещу пари, било срещу други облаги, но това не може да се докаже. Как ще работи звеното при тези обстоятелства? Ще спре ли корупцията, ако не спрем лъжата?“ Оттам и конкретното предложение – в проекта за нов НК да бъде записано, че е престъпление, когато съдия, прокурор или следовател лъжат в протокол от заседание или в обстоятелствената част на постановените от тях актове.
Подобни изблици на негодувание не са от вчера, но властта е със запушени уши по темата. И крие всичко, което може. Преди няколко месеца Цацаров се спречка с ВСС, след като съветът му поиска информация за разследваните магистрати, за да направи такъв регистър. Освен че поиска да знае защо им е необходима, главният прокурор мотивира отказа си с това, че членовете на съвета нямат право на достъп до такава информация, ако не са проверени от службите, защото е класифицирана. Предшественикът на Цацаров – Борис Велчев , също се канеше да търси наказателна отговорност на магистрати от районите и окръжните прокуратури за потулени и провалени преписки – във връзка със скандала „Приморско“. Велчев дори препоръча да бъдат обвинени в подкупност децата на съдиите, сдобили се с право на строеж като крайнонуждаещи се жители на морската община. Но заместникът му Валери Първанов тушира бързо този ентусиазъм с твърдението, че има данни за престъпление, но те не са достатъчни за привличане на магистрат към наказателна отговорност. За да станело това, трябвало да се изясни дали магистратите са били наясно за незаконните облаги, получени от роднините им. Излишно е да припомняме, че в крайна сметка човек с тога не беше обвинен, а съдът отмени и всички дисциплинарни санкции.
Исканията за въвеждане на наказателна отговорност за магистрати имат нужда от пояснение. На първо място, защото тази отговорност е налице, но реалното й приложение е незначително. Проблемът е конституционен – утвърденият в чл.132 на конституцията т. нар.
функционален имунитет
за който дълго време се твърдеше, че бил възможно най-оптималният и представлявал голямо законодателно постижение, е тържествуващо лицемерие, водещо до практическа безотговорност в правораздаването. Съгласно него при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
На пръв поглед изключението от правилото е напълно достатъчно – ако извършат умишлено престъпление от общ характер, магистратите може да бъдат разследвани и съдени на общо основание, включително и да носят гражданска отговорност за причинени с престъпление щети. Но това е илюзорно, тъй като в кръга на служебните си действия и особено при постановяване на порочни актове магистратът обикновено не извършва пряко други престъпления, за да ги опорочи. А облагата, която се крие зад тези актове, е труднодоказуема . В резултат повечето от тях, с които се нарушават права, са по същество престъпни, без магистратът да бъде наказателноотговорен за постановяването им.
Другият аспект на проблема е специалната уредба в НК за преследване на т. нар.
престъпления срещу правосъдието
Ако някой си направи труда да прегледа действащия кодекс, ще разбере, че такива престъпления могат да извършат всички, но (с малки изключения)не и магистрати. Предвидени са наказания за свидетели, за вещи лица, за преводачи, за тълковници, както и за всеки, който склонява или пречи на магистрат да изпълнява своите задължения. Единственият текст, който може да бъде ползван за наказателно преследване на магистрати, е чл.288 от НК. Освен че и той не визира конкретно тях, наказателна отговорност е предвидена единствено във връзка с наказателни производства . Разпоредбата гласи: „Орган на властта, който пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага службата относно наказателно преследване, или по друг начин осуети такова преследване с цел да избави другиго от наказание, което му се следва по закон, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с лишаване от правото да заема определена държавна или обществена длъжност.“
И тук обаче терминът „службата“ поставя под въпрос приложението на този текст. Макар че магистратите са орган на съдебната власт, а правоотношението им с техния работодател ВСС би трябвало да е служебно, те не са държавни служители в тесния смисъл. В теорията и съдебната практика има разнобой- едни държат, че правоотношението е служебно, други го определят по-скоро като трудово, а трети – като особен вид правоотношение, различен от другите две. Така една думичка може да провали всяко наказателно дело срещу магистрат.
Друг един текст – на чл.287 от НК, е още по-проблематичен. Съгласно него „Длъжностно лице, което при или по повод изпълнение на службата си, само или чрез другиго, извърши противозаконни принудителни действия спрямо обвиняем, свидетел или вещо лице, за да изтръгне признание, показание, заключение или информация от него, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години, както и с лишаване от права да се заема определена държавна или обществена длъжност и да се упражнява определена професия или дейност“. Проблемът тук е в термина „длъжностно лице“. Макар че още от древното римско право до днес магистратите са били длъжностни лица(изборни или не), у нас законодателят и съдебната практика се правят на шест без пет.
При това и съгласно нашия НК съдиите и прокурорите отговарят на
определението за длъжностни лица
– да изпълняват със заплата възложена им временно или постоянно служба в държавно учреждение или ръководна работа в него. И въпреки че съдът и прокуратурата са държавни учреждения съгласно правната доктрина, съдебната практика приема, че чл.287 от НК може да бъде ползван срещу административни ръководители (които обикновено не разглеждат дела) на съдилища и прокуратури, но не и срещу съдиите и прокурорите в тях. А понеже последните не са длъжностни лица, те не може да бъдат преследвани и за престъпление по служба и за подкуп.
Проектът за нов НК всъщност разширява възможностите за наказателно преследване на съдии и прокурори, въвеждайки понятието „надлежен орган“. Изрично е посочено, че такива са: орган на съдебната власт; длъжностно лице, което извършва действия за установяване, разкриване, доказване на престъпление или за изпълнение на наказание (разследващи и обикновени полицаи); орган по приходите или публичен изпълнител. Наред с отговорността на тези надлежни органи за определени престъпления срещу правосъдието е предвидена и наказателна отговорност за адвокати, юрисконсулти и лица, упражняващи публична функция. Тези престъпления са манипулиране и фалшифициране на доказателства и доказателствени средства; осуетяване на производство (явно не само наказателно)чрез нарушение или неизпълнение на служебни задължения или превишаване на права; склоняване на друг надлежен орган да наруши или да не изпълни свое служебно задължение или да превиши правата си; спомагане на лице да остане ненаказано; подбуждане към престъпление срещу правосъдието; неизпълнение на наложено наказание.
Почти всички тези състави са преминали в категорията на леките престъпления, тъй като за тях се предвижда лишаване от свобода до пет години, и е премахнат долният праг за тях от минимум една година затвор. Най-важното обаче е, че по правило няма нужда магистратът да извършва такива деяния, за да опорочи делото. Подобни действия се възлагат обикновено на посредници и са трудно доказуеми, а облагата идва по заобиколни пътища – показа го поредицата скандални разкрития за имотното състояние на кандидати за съдебни началници. В крайна сметка твърденията на протестиращите пред ВСС, че законът не предвижда наказателна отговорност за магистрати, имат предвид не тези престъпления, а друго – липсата на санкции за порочно обсъждане или за необсъждане на доказателства в мотивите на крайния съдебен акт. Както и за липсата на връзка между тези доказателства и изводите на прокуратурата или съда.
Според правната доктрина последната корекция в конституцията по повод на функционалния имунитет на магистратите го е свела до най-тесните му граници и вече няма накъде. След като първоначално той беше приравнен на депутатския, а през 1994 г. беше обособен, през 1997 г. беше премахнат специалният ред за задържане и повдигане на обвинения – с разрешение на ВСС. Още преди десет години. ОДС предлага обаче функционалният имунитет да обхваща само гражданската, но не и наказателната отговорност, и магистратите да носят такава и при изпълнение на служебните си задължения. Това не беше прието, но по-късно бъдещият тогава главен прокурор Борис Велчев застана на позицията, че магистратите изобщо нямат нужда от имунитет. Аргументът на Велчев беше, че призванието на имунитета е да ги защитава от политически мотивирано наказателно преследване, а съдебната система е по дефиниция деполитизирана. Проблемът не е обаче в имунитета, такъв има във всички развити държави. Проблемът е в липсата на адекватни наказателни текстове, които да санкционират престъпната дейност на магистрат, който постановява очевадно незаконосъобразни, немотивирани, а оттам и несправедливи актове. В тази насока проектът за нов НК е мръднал в правилната посока, но само толкова.
