Две поредни правителства правят едно и също безсмислено упражнение: правосъдните им министри строяват чиновниците да пишат проекти за промяна в Закона за съдебната власт и ги внасят за одобрение буквално дни преди да сдадат властта. След което предложенията потъват, прашасват някъде, без следващите управляващи изобщо да ги погледнат. А проблемите в съдебната власт си остават нерешени и подриват и без това изчерпаната вяра, че у нас изобщо някога ще има нормално правосъдие.
Така беше при Диана Ковачева, така се случи и при Зинаида Златанова. Буквално часове преди правителството на Орешарски тържествено да се изниже към историята, на сайта на Министерството на правосъдието се появи проект за изменение на Закона за съдебната власт, който претендира да разреши едни от най-важните проблеми в системата: закриването на съдилища, атестирането и конкурсите, електронното правосъдие, избора на членове на ВСС и други.
Трудът, положен за разработването на тези предложения, безспорно не е малък, затова е още по-странно, че той беше буквално изхвърлен на вятъра. Защото за всички е ясно, че ако ГЕРБ оглави властта, неговите юристи ще извадят собствените си предложения отпреди близо две години, ще им изтупат праха и ще гласуват тях, без да се съобразяват с идеите на Златанова.
Няма обяснения защо се случва така. Този проект се чакаше още от самото начало на управлението на Орешарски, а заявката на Златанова беше, че по него ще се работи възможно най-бързо. По план проектът трябваше да бъде внесен още миналата година. Това обаче така и не се случи. А единственото оправдание, което самата министърка даде по време на прощалната си пресконференция, беше, че политическата ситуация в страната не била благоприятна за извършване на радикални реформи.
„Големите риби“ пак се уредиха
Законопроектът, разработен от екипа на Златанова, се е опитал да пренапише технологията по избора на съдебната квота във Висшия съдебен съвет, от което безспорно има нужда. Само че се оказа, че най-успешно се е справил най-вече с „уреждането“ на големите риби в съдебната влест след края на мандата им.
Но да караме поред. Законопроектът въвежда идеята за пряк избор на членове на ВСС от всички съдии, който да се провежда по електронен път – чрез интернет, при това едновременно: идеята е в един и същ момент да се гласува за попълването на съдийската, на прокурорската и на следователската квота. Сега действащият закон предвижда друг модел за избора на членовете на ВСС: това да правят делегати, излъчени от всички колегии в страната. Тези делегати се свикват на събрания, на които избират новите членове за ВСС. А практиката вече показа, че всъщност изборът на „правилния“ кандидат става още при избора на делегатите – гласуват тези, чийто вот може да бъде контролиран или поне да е предвидим.
Въвеждането на пряк избор от всички магистрати цели да реши именно този проблем. Което безспорно е добре. Точно затова и трудно ще мине, освен ако системните администратори в съдебните институции не измислят начин за контрол върху избора, осъществяван чрез служебните компютри.
Има още една причина електронният избор на членовете на „съдебната“ квота във ВСС да не види бял свят. Ако бъде приет този механизъм, това ще е първият опит да видим нагледно как би проработило и електронното гласуване за депутати. Защото нововъведението би показало доколко основателни са различните съмнения около такъв избор. А и щом сигурността за тайната на вота при избора на магистрати може да бъде гарантирана – значи няма да има пречка да се осигури и за „главния“ вот в държавата – за избора на нейните законодатели. Точно за да опазят собствения си комфорт, политиците които ще трябва да гласуват какъвто и да било проектозакон за промени в съдебната власт, няма да приемат такова предложение. Така че изстрелът, даден от Златанова на изпроводяк, просто ще отиде във въздуха.
По-голям шанс да пробие при следващото управление обаче има друго спорно предложение за промени, които уреждат статута на членовете на ВСС след изтичането на мадата им. Екипът на Златанова предлага те да се връщат на същата длъжност, която са заемали преди това. Без условности от сорта „не по-ниска от заеманата „, както предвижда сегашният закон. Нормата очевидно има връзка с безобразното натягане за „трудоустрояване“ по върховете на съдебната власт, на което станахме свидетели след разпускането на стария Висш съдебен съвет. Тя обаче поставя истински капан пред реформите в съдебната власт: просто защото ще напълни следващия ВСС с кандидат-пенсионери вместо с млади хора, склонни да градят наново системата и да я усъвършенстват. Защото на практика трудно ще се намери млад и амбициозен магистрат, който доброволно да си замрази кариерата за пет години в името на светлото бъдеще.
От друга страна не става ясно защо членовете на ВСС , след като изпълнят мандата си, ще бъдат връщани на поста, който са напуснали. А за тримата големи: шефовете на ВСК, на ВАС и за главния прокурор, се предвижда след мандата да бъдат уредени някъде на по-висока от предишната си длъжност.
Всъщност едно от най-важните изменения в закона, което предложи Златанова, е вписването в текстовете на възможността при закриване на съдилища, на прокуратури или на следствени структури (или ако се намалят щатовете им) магистратите да могат да бъдат премествани в равни по степен съдилища „по възможност“ в същия апелативен район и без да е нужно предварително съгласие. Този текст пояснява в голяма степен досега съществуващата норма в Закона за съдебната власт и развързва ръцете на Висшия съдебен съвет да се заеме наистина с прекрояването на съдебната карта на страната, а нуждата от това става все по-видима. Стига ВСС да поиска да свърши работа, разбира се.
„Върховните“ пак остават без атестации
Законопроектът на Златанова имаше амбициите да уреди и други основни проблеми в системата: неравномерната натовареност на магистратите, атестациите им, както и да прекрати безобразието с „вечно“ командированите на по-високи длъжности съдии и прокурори, които на практика така избягват конкурсите. Предложено бе въвеждането на законодателна рамка за понятието „норма на натовареност“, чието съдържание обаче следваше ВСС да разработи в специална методика. Както и задължение на административния ръководител да изготвя ежегодно индивидуална статистическа справка за натовареността на всеки съдия, прокурор или следовател за предходната отчетна година и да я изпраща на ВСС. Като индивидуалната натовареност на всеки магистрат да се взима предвид при атестацията, при поощренията или при дисциплинарните му наказания.
Законопроектът обаче показа, че според Златанова съдиите от Върховния касационен съд и от Върховния административен съд, прокурорите от Върховната касационна прокуратура и от Върховната административна прокуратура, както и следователите от Националната следствена служба не трябва да бъдат атестирани. Въпреки лавините от дела, с които ни заливат международните съдилища в Люксембург и Страсбург, които са плод и на тяхната „върховна“ практика. Официалното извинение за изключването на висшите магистрати от процеса за оценяване на качеството на работата им е, че те няма накъде повече да растат в кариерата и затова не се налага да ги оценяват. Само че това рязко противоречи на обяснението за какво служи атестирането, дадено в мотивите към същия този законопроект: „периодичното атестиране има за цел да контролира качеството на работата на всеки магистрат“. Изключването на „големите“ вече предизвиква поредния спор в системата, друг е въпросът, че на практика е много трудно да се каже кой трябва да оценява работата на тези най-висши магистрати в държавата.
Още по-любопитно звучи идеята в периода на атестирането да се включва и времето, през което един професионалист е бил член на ВСС, главен инспектор и инспектор в Инспектората към ВСС. Би било интересно да се види как методиката за оценяване, която трябва да се разработи от ВСС, ще класира незаконните дисциплинарни или кадрови решения, приети с подкрепата на този член на ВСС. Особено ако след това са довели до осъждане на държавата за обезщетение. Интрига има и в идеята това атестиране да се прави от комисия в съда или в прокуратурата, в която бившият вече член на ВСС ще се върне след края на мандата си – жална му майка, ако не си е „постлал“ пред колектива както трябва.
Спорове вече текат и по предложението „външни“ за системата кадри да могат да влизат в нея само като съдии и прокурори на първа инстанция. Ще рече – въпреки дългогодишния си стаж, един адвокат дори с 20-годишна практика зад гърба и с издържан с отличие конкурс за влизане в системата, ще трябва да седне на банките в районния съд и да се учи на „а-б“ в занаята. Предложението съвсем претопли идеята на адвокатите да бъде въведена „реципрочна мярка“ за достъп в адвокатурата, като пратят дори пенсионираните върховни съдии на конкурс за влизане в адвокатските колегии.
Дали идеите на Зинаида Златанова са добри или лоши, вероятно никога няма да разберем. Факт е, че законопроектът не предвижда гениални реформи и структурни промени, от които системата има въпиюща нужда. Но безспорно в него има и добри идеи, които заслужаваха адмирации.
Сега на ход са следващите управляващи. След всичко казано може би заслужават един съвет: ако ще внасят изменения в Закона за съдебната власт и ще правят някакви реформи, по-добре да побързат и да го направят още в началото на мандата си. Защото краят му, както вече се видя, никога не е предвидим.
Електронно правосъдие – друг път!
Едни от най-важните промени, предвидени в законопроекта, който най-вероятно няма да види бял свят, опира до електронното правосъдие. Да поясним, че става дума за електронния обмен на информация, за връчване на съобщения и призовки по електронен път, както и за съхранението на впечатляващата съдебна бумащина на електронен носител.
Темата може да изглежда отвлечена, но всъщност истината е, че за европейска държава, каквато се пъчим да сме, е недопустимо да не може да се общува с някоя държавна институция по интернет. У нас обаче такова животно като електронен подпис за съдебната система просто не съществува – няма как една искова молба например да бъде подадена по електронен път, нито пък да се обжалва присъда. Затова въвеждането на възможността за използване на така наречения електронен документ при общуването на гражданите със съда – както по граждански и търговски, така и по административни, а дори и по наказателни дела, безспорно е важно. А то не може да стане без промени в закона.
Предложенията на екипа на Златанова, изготвил законопроекта, са наистина впечатляващи: в срок до три години ВСС трябва да разработи единен портал за електронно правосъдие, чрез който да се предостави достъп на гражданите за упражняване на процесуални права пред всички органи на съдебната власт.
Урежда се и създаването и поддържането на единен електронен регистър на актовете на съдилищата. Призоваването, при съгласие на страната, ще може да се извършва по електронен път, като рисковете от това някой да не си преглежда пощата или да даде грешен адрес за призоваване си остават за негова сметка – ще се води, че документите са му връчени редовно. Делата и документите между съдилищата, а и между административните органи и тях, ще се разменят в електронен вид. Внедряването на централизирано електронно правосъдие ще поевтини правосъдието чувствително, защото сега се харчат милиони левове за поддръжка на софтуер, който е различен, кажи-речи, за всеки съд. Ще се спестят пари и от хартия, и от пощенски разходи. А централизираният регистър ще може да дава постоянна и актуална статистика за това какво се случва в системата, включително и за проследяване на натовареността на магистратите в отделните съдебни райони.
Идеята за електронното правосъдие съвсем не принадлежи на Златанова – топлата вода и в този случай отдавна е открита. Така че със сигурност и следващото правителство ще държи на въвеждането му. Само че у нас има два основни проблема, които ще го препънат и най-вероятно ще отложат твърде оптимистичния тригодишен срок, предвиден за въвеждането му. Първият проблем е, че за реализацията му ще са нужни пари. И второ – ще трябват желание и компетентност у самите магистрати. А и двете условия не са налични.
