За разлика от политиците и хората с претенции за експертност, компетентните лица по темата КТБ – банкерите, мълчат. Както по отношение на състоянието на затворената банка, така и по отношение на действията на БНБ. Странно, но обяснимо. Защото всяко изявление на висш банков мениджър по отношение на друга банка в тези среди се смята за некоректно и може да се върне като бумеранг срещу него. А публични коментари за действията на банковия надзорен орган по правило са абсолютно табу за хората от тази индустрия.
Има и още една причина за напрегнатото мълчание в банковата система по случая "Корпоративна банка": мениджърите на много от големите банки с чуждестранен капитал смятат, че
кредитните институции, притежавани от български акционери, са проблем
за сектора. Разбира се, този въпрос не се дискутира публично, за да не се внася допълнително напрежение във и бездруго разклатената финансова стабилност. Което не означава, че подобен конфликт на интереси няма.
Той влияе на политиката на самите банки както при взаимоотношенията помежду им, така и в релациите с правителството (независимо кое е то!). Основният аргумент на банките с чуждестранни акционери е, че кредитните институции, контролирани от български капитали, са част от порочния корпоративно-политически модел, по който се управлява страната вече близо четвърт век. Преди 1997-а политиците прокарваха личните и партийните си бизнес интереси през многото на брой държавни банки. Принуждаваха ги да извършват огромни по обем рискови операции както с държавните фирми, така и с частните компании, които представляваха корпоративния интерес на отделни партийни лидери и на цели политически формации. Това бе една от причините в края на 1996-а и началото на 1997-а повечето държавни и почти всички частни банки, учредени изцяло с български капитал, да фалират. Банкерите припомнят, че по-голяма част от тези банки са били свързани и капиталово, и по линия на кредитирането с големите частни български групировки, повечето от които си "отидоха" заедно с тях. И припомнят случаите с "Мултигруп" и Кредитна банка и Балканбанк, с ТСБанк на Николай Златев и Любомир Гибински, "Банка Славяни" – с Георги Агафонов, Агробизнесбанк – с Христо Александров и Христо Данов, групата "Орион" и Българска земеделска и промишлена банка и още десетина други такива "сдружения".
Според някои мениджъри на български банки с чуждестранен капитал сега положението е доста сходно. Те твърдят, че всички кредитни институции с преобладаващо български капитал и даже държавната ББР обслужват финансово интересите и корупционните практики на политическия ни елит. И дължат развитието си именно на тези взаимоотношения. Тъй като на тези банки им се осигурява политически похлупак, а растежът им се финансира с парите на държавни и общински фирми. Освен това те имат и държавна протекция за собствениците им. Мениджърите на банките, притежавани от чуждестранни кредитни институции, са на мнение, че точно тази зависимост е най-голямата слабост на българските банки. Защото, ако политиците решат, могат да им дръпнат килимчето и да ги поставят на колене, както се случи с КТБ. При това, без да има ясно изразена бизнес зависимост между акционерите на банката и партиите в България. Достатъчно е политическият елит да организира атака срещу дадена кредитна институция и да включи в действие всички лостове на държавната власт, за да не може тя да устои на ликвидния натиск и да не получи подкрепа отникъде. Това вече го видяхме през лятото в две разновидности. Но причината да се стигне дотам има и един общ корен. И той е, че по силата на валутния борд
у нас няма кредитор от последна инстанция
БНБ, за разлика от всички други централни банки в Европа, не може да рефинансира която и да е кредитна институция. Законът за валутния борд й го забранява категорично. При това положение преодоляването на евентуален ликвиден проблем у нас е изцяло в правомощията на правителството. Но то пък е под безапелационния контрол на управляващите партии и прави това, което те му внушат.
Цялото общество видя какво се случва в такъв момент. На белязаната за унищожаване банка бе отказана помощ. Такъв риск при големите банки с чуждестранен капитал на практика не съществува, защото техните собственици могат да получат рефинансиране от ЕЦБ и да налеят колкото пари са нужни в дъщерната си структура у нас. По тази причина и директна политическата атака срещу банка с чуждестранен капитал у нас на практика е безсмислена.
Ако обобщим – мениджърите на банките с външни собственици смятат, че българските им посестрими трябва да бъдат изхвърлени от пазара, за да не го "заразяват" с големия политически риск, който носят. Нещо повече, те смятат, че по този начин ще бъдат отрязани много от източниците за финансиране на партиите и така ще бъде ударен
звучен шамар на политическата корупция
Всичко това звучи достоверно и убедително, но за съжаление не е съвсем вярно.
Защото политиците "доят" успешно и други бизнеси, различни от банковия. Достатъчен пример са раздаваните на "свои хора" европроекти и комисионите от тях.
Което подлага на силен натиск кредитните институции, предоставили заеми на фирмите, изпълняващи такива проекти. Защото финансирането от ЕС идва най-често след изпълнението на проекта.
Български бизнесмени, които активно се месят в политиката и също получават финансиране от банки с чуждестранен капитал – също могат да се окажат рисков фактор. Такъв е например Иво Прокопиев, а преди една-две години това правеха Любомир Павлов и Огнян Донев. Те също се оказаха изложени на политически удари, от които пострадаха както бизнесът им, така и техните кредитори – българските банки с чуждестранен капитал. Но това са само няколко примера, които показват, че и въпросните банки поемат при дейността си немалък политически риск и търпят загуби от тези свои действия. Единствената разлика е, че разполагат с по-голям ресурс, с който могат да компенсират щетите.
Изхвърлянето на българския капитал
от банковия ни сектор обаче създава много сериозни проблеми.
На повечето банки с чуждестранен капитал им е забранено да финансират някои индустрии, като например Военнопромишления комплекс. И това е по нареждане на техните централи. Освен това чуждестранните банки трудно кредитират бизнеси у нас, които са пряк и съществен конкурент на структури от държавата, където е базирана банката майка. А от друга страна – практиката от първите седем-осем години на сегашното хилядолетие показа, че банките с чуждестранен капитал финансират
бързото увеличаване на вноса
а оттам и индустриалното развитие на държавите от ЕС или откъдето се реализира той.
Само за пример – в периода от 2000-а до края на 2008-а в България рязко се увеличи строителството и потребителското търсене на стоки и услуги. Търговският дефицит нарасна до двуцифрени числа. И защо? Защото банките с чуждестранен капитал получиха огромно рефинансиране от своите майки, за да кредитират населението да купува стоки, услуги и жилища, а бизнесът да внася тези стоки, да строи молове, жилищни и хотелски комплекси. Рефинансирането идваше при 3-4% лихва, а българските потребители получаваха кредити, чиято сума растеше с по 40-50% на година срещу лихва от 10-12, че и повече процента. Голяма част от печалбата от тази дейност се изнасяше законно извън страната под формата на дивиденти.
Така се оформиха три линии, по които банките с чуждестранен капитал дадоха възможност на своите задгранични собственици да печелят. Първо, по линия на лихвените маржове от привлеченото от тях финансиране. Второ – чрез разпределените дивиденти от печалбата, и трето – чрез финансирането на пазар, който купува вносни стоки. А точно в този период пък всичко у нас стана вносно – от плодовете и зеленчуците, през фаянсовите плочки и дограмата, до луксозните стоки. Обяснението на това явление е просто: чуждестранният капитал, който е влязъл в българския банков сектор, е дошъл у нас, за да печели от пазара. И мениджърите, управляващи такива банки у нас, са длъжни да изпълняват неговите разпореждания. В това число и да отпускат
"кредити като топъл" хляб
на всеки, който поиска (и отговаря на съответните условия, разбира се).
Сигурно читателите си спомнят, че имаше една такава реклама на голяма наша банка, купена от една от най-могъщите кредитни институции в Австрия. Разрушителния ефект от цялата тази политика го усетихме всички на гърба си – със срива на инвестициите в строителството, с множеството хотели, които дори и сега безуспешно се предлагат на търг от съдия-изпълнители, и с големия брой просрочени заеми на граждани. Не твърдим, че ако банковият сектор у нас бе доминиран от български капитали, това нямаше да се случи. Само обръщаме внимание на фактите, които доказват, че и
задграничните банкови собственици не са светци
Те също могат да понесат съществени загуби от недобронамерен и корупционен политически натиск върху бизнеса в собствените си държави. А от друга страна, техните бизнес политики също невинаги са безспорни и съобразени с най-добрите международни практики. И едва ли може да се разчита да хвърлят значителен ресурс в индустриализацията на България, защото това не носи бърза възвръщаемост на средствата.Те обаче притежават едно голямо предимство. Зад тях стоят десетките милиарди и неизчерпаемите възможности да ползват ресурса на Европейската централна банка.
Всъщност твърдението, че банките с български капитал трябва да бъдат премахнати, е точно толкова крайно, колкото и да се очаква те да доминират на пазара. Трябва да има баланс, златна среда, в която политиците да осигурят благоприятни условия финансово-кредитният сектор да се развива единствено на базата на здравата конкуренция.
