Превъзходната актьорска игра на Дженифър Лорънс и Браян Тайри Хенри внася достоверност в една недоразвита история за травма и приятелство във филма „Мостът на езерото“ (Causeway).
Ето защо актьорът Браян Тайри Хенри съвсем заслужено е номиниран за „Оскар“ за поддържаща мъжка роля.
В началните сцени на „Мостът на езерото“ на утвърдена театрална режисьорка Лила Нойгебауер виждаме Линси (Дженифър Лорънс) в първата фаза на дълъг лечебен процес. Тя е армейски инженер, претърпял травматично мозъчно нараняване в Афганистан, който с помощта на здравен помощник Джейн Худишел – трябва да овладее отново основните движения на тялото си в ежедневието.
Линси излиза от състояние на тревожна празнота, възстановява езика, паметта, физическата координация и контурите на своята личност. Връщайки се у дома в Ню Орлиънс, тя се мести при майка си (Линда Емонд), която е твърде заета с други неща, за да обръща нужното внимание на дъщеря си.
Не че Линси има нужда от детегледачка. Тя дори оказва натиск върху своя лекар (Стивън Маккинли Хендерсън) да я освободи от пренасочване към нова работа. Линси е твърда, оправна и самодостатъчна – качества, които Лорънс отлично е пресъздавала и преди – особено във филмите „Игрите на глада“ и в нейния пробив „Зимна кост“, но рядко в толкова сдържан и негероичен режим.
Удоволствието от „Мостът на езерото“ – дебютният игрален филм на режисьорката Нойгебауер (сценарият е на Елизабет Сандърс, Люк Гьобел и Отеса Мошфег), идва от играта на Лорънс и колегата й Брайън Тайри Хенри, който е номиниран за „Оскар“ за поддържаща мъжка роля заради изпълнението си.
Хенри играе Джеймс, който е собственик на сервиза, където Линси докарва стария си пикап. Разпознавайки се като самотници и също, може би несъзнателно, като хора, на които самотата им тежи, Джеймс и Линси започват да излизат заедно.
Линси се наема да почиства плувни басейни и заедно с Джеймс прекарват свободното си време в пиене на бира, пушене на трева и обикаляне по домовете на клиенти, които, удобно за сюжета, са извън града. Животът по този начин е приятна почивка от стреса и борбата за съществуване – за Джеймс и Линси, а също и за публиката. Но след като ги събира заедно, екипът от сценаристи сякаш не е съвсем сигурен какво да прави с тях.
Джеймс загубва част от крака си в автомобилна катастрофа, при която загива човек, когото обича. Линси също е преследвана от загубата на член на семейството. Симетрията на техните физически и психологически травми може би е твърде спретнато подредена. Връзката, която се развива между тях и начините, по които неизбежно е подложена на изпитание, се корени в споделената болка.
„Мостът на езерото“ е едновременно фин и тежък. Сюжетът му е прекалено предвидим и програмиран, а героите му са неадекватно изградени. Тежестта да го направят достоверен, пада непропорционално върху Хенри и Лорънс – превъзходни актьори, които вършат каквото могат, за да пренесат статичните и размити идеи на сценария за болката, отчуждението и нуждата от връзка с нещо, което почти прилича на истинския живот.
Дали Хенри е направил и невъзможното, за да спаси сценария, предстои да научим след броени часове, когато ще станат ясни тазгодишните носители на наградите „Оскар“.
