Филмът „Четири дъщери“ е номиниран за „Оскар“ за документален филм. Историята започва от 2016 г., когато една жена от Тунис на име Олфа Хамруни разказва личната си история, изпълнена с ярост и отчаяние: Двете ѝ по-големи дъщери – тийнейджърките Гофран и Рахма Чикхауи, наскоро са избягали от дома им в Либия и са се присъединили към „Ислямска държава“.
Те едва ли са били изключение сред хилядите радикализирани млади тунизийци, които са се присъединили към подразделенията на бойната групировка в чужбина. Но решителността на Хамруни да говори открито и да обвини местните власти в безразличие и в бездействие, е достатъчна, за да бъде обявена за героиня – смело отхвърлила културата на срама, принудила други като нея да мълчат.
В „Четири дъщери“, новият филм на тунизийския режисьор Каутер Бен Хания, виждаме как наранената майка е подкрепена от другите си две по-малки дъщери. Ея и Тайсир Чихауи се присъединяват към нея, за да разкажат за мистерията и трагедията около изчезването на каките си.
Те си спомнят за добрите и лошите времена, понякога с язвителна насмешка, която се дължи на разликата във възрастта, друг пък с мъката на прясна рана.
Тук е мястото да уточним, че избягалите дъщери във филма са изиграни от актьори. „Четири дъщери“ не е само документален разказ, но и метафизичен експеримент – смесица от изкуство и терапия Хамруни, Ея и Тайсир описват подробно Гофран и Рахма пред актьорите, а след това играят заедно с тях във възстановки на ключови моменти от миналото им. С друг щрих на находчивост Бен Хания привлича египетско-тунизийската актриса Хенд Сабри, за да играе Хамруни в сцени, в които на нея самата би ѝ било твърде трудно да се появи. Понякога Хамруни се възползва от тази възможност. По-често обаче тя се оказва в кадър заедно със Сабри, уплътнявайки разказа.
Остроумна, бъбрива, с естествено магнетично присъствие на екрана, Хамруни изглежда не е имала особени затруднения да се противопостави на стереотипите за покорната мюсюлманка. Един от най-забавните и впечатляващи моменти във филма е възстановката на сватбената нощ на Хамруни, в която тя отхвърля тромавите ухажвания на младоженеца и се противопоставя на традицията, свързана с демонстративното доказване на отнетата девственост на булката. (Актьорът Мажд Мастура играе нейния съпруг и няколкото други забележителни мъжки роли във филма).
Хамруни на моменти буквално разкървавява носа на патриархата. Но както става ясно от разговорите ѝ с Тайсир, Ея, „Рахма“ и „Гхофран“, да научи дъщерите си как да бъдат жени в този свят, се оказва далеч по-трудно. Още в началото Хамруни заявява, че Гофран и Рахма са били „погълнати от вълк“ – препратка, подобна на приказка, към „Ислямска държава“, която прикрива една по-сложна и противоречива реалност. Хамруни признава собствената си жестокост при възпитанието на дъщерите си – тя е твърде разтревожена от разцъфтяващата сексуалност на момичетата си. Поведението й спрямо дъщерите й силно контрастира с нейна извънбрачна авантюра.
От филма научаваме за противоречивите чувства на жените по отношение на носенето на хиджаб и никаб – облекла, които са предизвиквали много спорове в Тунис, както преди, така и след Арабската пролет през 2011 година.
Научаваме, че Гофран е имал етап от тийнейджърските си години, когато е искала да бъде „готик момиче“, разбираме и за манията на Рахма по моралната чистота – две крайности, които говорят както за културните особености на мюсюлманското общество, така и за по-универсалия сблъсък на майка и дъщеря.
Най-смразяващото и провокативно внушение на филма е, че за Гофран и Рахма религиозната радикализация се превръща в единствената възможна форма на бунт. Сякаш властолюбивата природа на майка им не може да бъде победена, тя може само да бъде заобиколена.
Разбира се, истинските Гофран и Рахма не са заснети във филма, за да говорят от свое име. Получава се така, че актьорите, които влизат в ролите им, Матар и Каруи въплъщават едновременно утешителното им присъствие и опустошителното им отсъствие.
Когато гледате как двете актриси се смеят и шегуват заедно с екранните си майка и сестри, за момент почти сте готови да повярвате, че сте свидетел на щастливото събиране на семейството. Но илюзията непрекъснато се разваля, особено когато младите Ея и Тайсир дават гласност на упоритата любов и затихващия гняв, който изпитват към сестрите, които са ги изоставили.
Те също така отправят нежен упрек към майка си, която, подобно на много родители по света, вижда децата си по-ясно в тяхната зряла възраст, отколкото би могла да ги види в по-детските им години. Окуражаващото в „Четири дъщери“ е, че всички жени, които виждаме, са представени като равноправни – факт, който се потвърждава от техните оживени, нахъсани спорове, от позиционирането им в кадър една до друга и дори от свободата им да носят, каквото пожелаят.
Докато Хамруни носи хиджаб, Ея и Тайсир в по-голямата част от филма носят светско облекло, с открити шии и рамене и с дълги тъмни коси.
Камерата не може да не регистрира красотата на тези жени, а Бен Хания и операторът Фарук Лаарид я подсилват, за да постигнат завладяващ и понякога смущаващ ефект. Образите им са лъскави и наситени с цветове, нещо, което първоначално изглежда несъвместимо със стремежа на Бен Хания към по-сурова реалност. Но в края на „Четири дъщери“ този формален дисонанс не просто се е изпарил, а е придобил и нов пласт политическо значение.
В един момент Ея и Тайсир се обличат в червено – дързък визуален щрих, който, съпоставен със зелените стени зад тях, сякаш превръща този брехтиански експеримент в алмодоварска мелодрама. Ако това ви звучи абсурдно, Бен Хания ви кара да се замислите за начина, по който се разказва живота на арабската жена. В крайна сметка „Четири дъщери“, в не по-малка степен от филмите на Алмодовар, е сърцераздирателна история за майки и дъщери, за жестокостта на репресиите и за хлъзгавата, но разкриваща истини, природа на възстановката.
