Това, че българските партии не могат да управляват „добре“, т.е. в интерес на мнозинството българи, е известно отдавна. От няколко години стана ясно още нещо – че партиите не могат да управляват въобще (ако под управление на държавата разбираме що-годе устойчива и поносимо функционираща конструкция). Опитите да се натъмани нещо с надеждата, че „може и да се получи“, бяха опровергани във възходяща градация от правителството на четворната коалиция и особено от това на „сглобката“ (и двете издържали по около 8 месеца).
Реалността е ясна и печална – българската партийно-политическа система вече не е в състояние да произведе продукта, за който е предназначена. Още по-точно, фактически вече няма система (съвкупност от взаимосвързани елементи), остана само
купчина от политически взаимоизяждащи се микроорганизми.
Къде осъзнато, къде инстинктивно политиците постепенно осъзнават тази неприятна реалност, поради което бягат от управлението на държавата като дявол от тамян. Всъщност, партиите и техните вождове не искат да управляват, въпреки че енергично се опитват да убедят обществото в обратното. Сипят се заклинания, че всеки е отговорен, открит за диалог, готов за компромиси. Но сред огромната пушилка от празнословие, в сърцевината на поведението на партиите ясно се откроява формулирането на такива условия или предпоставки за евентуалното бъдещо управление, които го правят невъзможно. Има всички основания да смятаме, че това се направи напълно съзнателно – за да служи като алиби на дадената партия, че е направила всичко по силите си, но „другите“ са били егоистични и безотговорни. Нека проследим какви типични хватки се използват за целта.
Любим трик на Бойко Борисов, т.е. на ГЕРБ, е да се отправят апели към собствените привърженици за постигане на много високи изборни резултати, които се определят като задължително условие за излъчването на „стабилно“ управление. По някаква причина Борисов се е „влюбил“ в числото 80 (мандата). Така бе на предишните избори, така е и сега. Преди дни на среща във Враца той заяви: „Искам да ми помогнете, за да можем да направим нещо. Това става с над 80 депутати. Ако са досегашните резултати – гответе се за следващи избори!“
Борисов и хората около него много добре знаят, че това е непостижим за днешния ГЕРБ резултат. През юни тази година, при рекордно ниска активност от 34% (около 2,27 млн. гласували), партията взе 530 хил. гласа и получи 68 мандата. Следователно,
ГЕРБ може да спечели 80 мандата при две хипотези.
Първо, запазва този брой гласове, но изборната активност спада драстично и в парламента влизат същия брой или по-малко партии. Второ, повишава съществено подкрепата си при същата или по-ниска активност. И двата варианта са малко вероятни, като отчитаме низходящия тренд на ГЕРБ (само на последните избори партията загуби 140 хил. гласа) и силно нарасналата конкуренция за контролирания вот. Но така, както го казва Борисов, той прави всичко възможно, а ако не стане, виновни ще са избирателите на ГЕРБ, защото не са постигнали достатъчно убедителна победа.
За по-сигурно обаче от ГЕРБ въвеждат и второ условие – относно формата на бъдещото управление. Въпреки пълната яснота, че почти никой не иска да управлява с тях (особено след „сглобката“), те поставят изискването за партийно-коалиционно управление с участието на изявени политически фигури, при това – според класирането на изборите. И отново причината за бъдещия неуспех на идеята се прехвърля върху членовете и симпатизантите на ГЕРБ. Защото, според Борисов, въпреки впечатлението, че другите не искат него и приближените му в правителството, истината е точно обратната: „нашите хора си искат своите за министри. На публиката изглежда, че те не ни искат. Но моят проблем е, че моите не ги искат.“
ПП-ДБ, които пострадаха много сериозно от предишната прегръдка с Борисов и Пеевски, също издигнаха неосъществима (днес у нас) идея – кабинет от технократи с премиер, който не е тясно свързан с една от основните политически партии и е сравнително неутрален между тях. На пръв поглед това е
формула, която предполага някакъв разговор,
особено като имаме предвид, че нещо подобно предложи и ГЕРБ, когато издигна кандидатурата на проф. Габровски за министър-председател. Всъщност и този вариант е невъзможен, като се има предвид, че реализацията му включва съгласие около програма с ясни приоритети и формиране на мнозинство в парламента, което елиминира интересите на Делян Пеевски. Съвършено ясно е, че по причини, за които можем да се досетим, ГЕРБ няма да приеме нито ключови приоритети, като реална борба с корупцията и съдебна реформа, нито пресичане на влиянието на Пеевски.
Като добавим, че „Възраждане“ няма намерение да управлява с никого (ако въобще има такова намерение), че БСП също е за някакво експертно правителство (но не и с мандата на ГЕРБ), а ИТН постоянно заявяват, че никога няма да правят коалиция с Пеевски (а същевременно са най-негативно настроени към ПП-ДБ), картината е красноречива. Всички са „за“ да има редовно правителство и в същото време предлагат
варианти, изначално и изцяло неприемливи за другите.
Тук някой би могъл да възрази: а Пеевски? Нима Пеевски не иска да управлява, та той се стреми към властта така жадно, както алкохолик посяга с трепереща ръка към бутилка ракия? Отговорът е отрицателен, поне ако разбираме управлението на държавата като публична, отговорна и съзидателна дейност в интерес на обществото. Едно нещо е да изградиш система от инструменти, чрез които да се домогнеш до властта, а съвсем друго да я упражняваш легитимно и да носиш отговорност за резултатите. Второто просто не е в мисловната система на Пеевски. Ако той наистина е „феномен“ в някакъв смисъл, това е единствено феномен на завладяването и унищожаването. Случвало се е преди, случва се с ДПС, по всяка вероятност следващият „гостоприемник“ е ГЕРБ. Големият проблем на Пеевски е липсата на голяма, обществено значима цел. Порочният кръг „власт – повече власт – още повече власт“ до определен момент води до елиминиране на противниците, но естественото му разкъсване настъпва чрез саморазрушаване.
Печалната истина е, че днес никоя партия не иска да управлява, защото никоя от днешните партии нито иска, нито може да даде нещо полезно на обществото.
