Отново сме свидетели на никому скучаещия сериал, озаглавен “Бай Ганьо умря, байганьовщината – не!”, а режисьорът на филма “Бай Ганьо” Васил Гендов може само да съжалява, че не е свидетел на нашето съвремие. Издадена книгата “Бай Ганьо” от Алеко Константинов през 1895 г., събужда на пресекулки и днес манталитета и характера на основният герой, а именно Бай Ганьо. На този фон героят си е пряко олицетворение на събитията, които се случват през последните дни в нашата държава, просмукана от байганьовщината и на нас самите.
Генезисът трябваше да умре, а с неговата смърт вярвахме, протестирахме и скачахме в името на промяната. Е, Бай Ганьо може и да не е вече сред живите, но неговата харизма, начин на мислене и обичаи си останаха валидни.
Съвместна деградация сред млади и стари, липсата на всякаква политическа заинтересованост за бъдещето на България. Никакъв отпор. Стигнали сме
дотам да се спасяваме кой, как намери за добре.
И с псувнята напред, по байганьовски решавахме проблема.
Но не в това се коренеше нашата същност, защото успявахме на всичко да се надсмеем, в това число и на нашите “ръбести” черти в характера. Човек умеещ да се надсмее на себе си, е човек, който не страда от раздуто самолюбие. Точно тази тънка разлика между байганьовщината и насмешката ще се засегне впоследствие. А за останалите – скуката на антракта!
Нека започнем от хронологичния план, че от Освобождението до момента на този материал,
България не е имала правителство или управляващ,
които да не бъдат основно лице на подигравки, вицове, карикатури и всякакви подобни. Такива сме си не може да се променим. Все гледаме с весело око на нещата… Но и с него си има граници, нещо което ни убягва или поне не всички го разбират. Какво имам предвид?
Горепосочените от мен твърдения, че скачаме, протестираме и вярваме в името на промяната. Коя промяна? Тази, която преди дни измени на своите принципи. Промяната, от която все още се чудим
дали преходът е минал или самото ни вътрешно чувство,
че нещо се е променило.
Застой, а след него мъгла. А след мъглата, пак мъгла…
После ходи обяснявай как ще ги стигнем американците, ама погледнато през призмата на положителната насмешка и те не са цвете за мирисане.
Защо споменавам за ръбестите ни черти?
Дай, нещо “хубаво” – деца пребиват деца. Говорене – много, толерантност – нула и
пак все същата вкиснала боза, която я пие суверена,
който и да е той. А за хубост, или не байганьовщината си върти сметките.
Я с решения, я с прозрачност, я с морал – в политически и социален план, облечени в костюма на примамливата реторика. Реторика, на чиято сполучливост също може да се надсмеем…
Да се върнем на политиката, от която разбира всеки в България. Някои партии и коалиции (в лицето на ПП и по специално ПП-ДБ), даже се самоизядоха отвътре, като гангрена и уж обещаваха единство, но само и само да не се търси
решението как да се изкорени плевела в тяхната градина.
Нека не се заблуждаваме, все пак всяко чудо е за три дни. А с конспиративните теории, че зад всичко стоеше Запада или Изтока и тяхната пропагандна кампания, малко по малко се превръщахме в образа, срещу който така умело негодуваме – Бай Ганьо. Както казва Ганьо Балкански: “Държава, като държава, какво да ѝ гледам…”.
Но в главата на европейските институции, изглеждахме смешни – даже не можахме да се надсмеем… Умело и безразсъдно вярвахме в нашия нелеп успех. Но каква цел имахме, за да очакваме успех?
Да, еврото, а след него какво ни очакваше? Можеше да е всичко. Борбата срещу еврото беше “жестока”, а с нея
не се изчерпваха и плюсовете от приемането, които ни очакват.
Но не се намери някой да каже на обществото и плюсовете и минусите, с което се осакатяваше думата суверенитет – развявана като Самарското знаме.
Ключов въпрос за решаване, защото от това зависеше как ще се развива икономиката ни в бъдеще и пак ново двеста. Никой нищо не знае със сигурност. То и няма как да е другояче, тъй като с всяко ново неясно на 100% начало, предпочитаме старият, добре отъпкан път, използващ се от определени политици за популизъм, излагащ само минусите, не зачиташ положителното. Но и над това, малка част от населението и диаспората ни успяваха да се надсмеят…
Нападки, задкулисие и арогантност. Три думи описващи политическия живот на страната ни, от който зависеха и много други. Така ни е отредено в демократичното общество. И нека не се залъгваме, че демокрацията е най-правилната форма на управление, просто
не е измислена по-добра и вероятно никога няма.
Но не в демокрацията ни беше проблема…
Нека поясним с примери и какъв по-добър от този с черната пантера, която дори не се знае дали е пантера, пума, леопард или нещо друго и нейният собственик т. нар. прокурорски син Васил Михайлов. Такива клипчета и колажи се появиха в социалните мрежи и въпреки това показахме, че може да се надсмеем.
Даже се стигна и до конфузната ситуация, в която
вътрешният министър Даниел Митов моли Михайлов да се предаде
и в същото време им се подигра с видео в „Ютюб“, в което Михайлов твърди, че е невинен.
Не знам, но неработен ден трябва да се обяви с указ на президента, ако се намерят някога: черната пантера, синчето и Петьо Еврото. Хем на последния му казаха даже адреса и заведението, в което обядва.
Да се прехвърлим и година назад, където положението не е по-розово и случаят
с Джон Малкович и пиесата “Оръжията и човекът”,
която уж осмива българското самочувствие. И тук Ганьо е прав: “Сложиш едно перде, пък псувай наволя…”. Това перде си беше направо нова Желязна завеса, а ние не можахме за пореден път да видим къде се намираме в голямата картина. Периферията взимаше превес в битката.
Нека изходим от обективно-субективната част и да си зададем въпроса: „Защо му е на Бърнард Шоу (автор на “Оръжията и човекът”) да осмива само България?“
Толкоз ли сме специални, че само за нас да говори? Вярно,
в центъра на вниманието е Сръбско-българската война,
която – надявам се – да знаем как свършва, понеже впечатление прави, че и историята не си я знаем и някои с гордост го изтъкват – включително и по-голямата част от протестиращите пред Народния театър “Иван Вазов”.
Не защото не знаят историята, а наивността им ги изяжда – пуснали в интернет част от пиесата, която без никакъв контекст осмива българите и хайде да се обявим против, въпреки че и труда да я прочетат не са си направили!
Никой от тях не бе прочел предговора и не бе забелязал, че Шоу говори с топло чувство за „храбра малка България“, която без да насърчава милитаризма, може да бъде героична. Авторът никога не е бил в нашата страна, но
това не му пречи да храни добри чувства към България.
Без да се вникне в съдържанието, няма как да се разбере и самата пиеса. А на шегите, че не сме се къпали, че сме неграмотни и нецивилизовани може да заявим: “Цял свят видя как шопско-дървената, изпокъсаната и мръсната българска армия, успя да извоюва Съединението си”.
И примери много може да се дават за ганьовщината и нейните недостатъци, ала границата е тънка. Единственото лекарство е насмешката. Обвинения, обиди, сблъсъци и спорове – винаги ще им ставаме свидетели. А грозната картинка е в това,
което не искаме да сме, а продължаваме да бъдем.
Точно тази безгранична байганьовщина е вредна – убива доверието, разрушава ангажираността и ни приспива, казвайки ни че няма смисъл.
Престанем ли да вярваме в по-доброто бъдеще на държавата, то тя става куха, безшумна и брутална. Точно затова ни трябва и насмешката, за да не се превърнем в народ без критично мислене.
За читателите, които стигнаха до края, означава, че нещо има смисъл в написаното по-горе, а за другите – поредният антракт, завършващ с: “Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме”…
