Н. Пр. Йоси Леви Сфари, посланик на Израел в България
Във война фактите са крехки. Потвърждаването им изисква време, но обществото и политиците настояват за незабавни присъди. Малко конфликти илюстрират това по-добре от начина, по който голяма част от западната преса отразява Газа през последните петнадесет години. Мати Фридман, бивш кореспондент на Associated Press в Йерусалим, описва промяната – от обясняване на сложните реалности към насочване на аудиторията към „правилно“ политическо заключение. Когато журналистиката се превърне в явна подкрепа и застъпничество, тя спира да отразява действителността и се превръща в инструмент – понякога в ръцете на онези, които са най-малко предани на истината.
Клането в Израел на 7 октомври разклати този идеологически сценарий. Жестокостта беше твърде очевидна, за да бъде пренебрегната. За кратко дори скептично настроените медии отразяваха израелските жертви и зверствата на „Хамас“. Както обаче отбелязва Мелани Филипс, за мнозина, които виждат палестинците единствено като жертви, а Израел – само като потисник, това бе в разрив с мирогледа им. Както предрече Фридман, наративът скоро се върна по старому.
Повратната точка настъпи на 17 октомври, когато експлозия разтърси двора на болницата „Ал-Ахли“ в Газа. В рамките на часове заглавията обявиха, че израелски въздушен удар е убил стотици. Източникът: Министерството на здравеопазването на Газа, контролирано от „Хамас“. Съобщената бройка от 471 жертви беше преповтаряна без капка съмнение. По-късно разследвания – включително на „Хюман Райтс Уоч“ – посочиха като причина неизправна палестинска ракета. Дотогава обаче щетата вече беше нанесена. Историята се вписа във вече познатия сценарий, представяйки Израел като агресор. Последствията бяха незабавни: докато фалшивата новина се разпространяваше като пожар в сухо поле, планираната среща на тогавашния американски президент Джо Байдън с египетския президент aл-Сиси и йорданския крал Абдула беше отменена заради общественото възмущение — всичко това, предизвикано от дезинформация.
Това не е изолиран случай. От 2008 г. насам редакциите силно се опират на данни за жертвите, предоставяни от Министерството на здравеопазването в Газа, което не прави разлика между цивилни и бойци. Фридман разказва, че през 2008 г. Associated Press е премахнала важна подробност — че бойци на „Хамас“, преоблечени в цивилни дрехи, са включени в броя на загиналите цивилни — след като местен журналист е бил заплашен. Редакторите отказали да споменат пред читателите, че промяната е направена под натиск. Оттогава нататък отразяването на Газа следва правилата на „Хамас“: показват се мъртви цивилни, но никога мъртви бойци; съобщава се за израелските удари, но никога не се пише за ракетните установки на „Хамас“ в близост до училища.
По-дълбокият проблем е достъпът: нито един независим западен журналист не работи свободно в Газа. И все пак, физическото присъствие дори не би било достатъчно — никой репортер не би рискувал живота си, за да наруши инструкциите на „Хамас“. Доклади на Комитета за защита на журналистите описват случаи на сплашване, заплахи, нападения и арести на местни репортери, които се отклоняват от одобрените от „Хамас“ наративи. Журналисти като Тауфик Абу Джарад и Ибрахим Мухареб са били пребивани, разпитвани и предупреждавани да не отразяват протести срещу „Хамас“. Някои сили, свързани с терористичната групировка, приравняват журналистите с „шпиони“ — определение, което исторически се използва за оправдаване на екзекуции. Много инциденти остават неотразени; дори Палестинският синдикат на журналистите признава, че понякога се въздържа от критика, за да избегне репресии. Както отбелязва Фридман, журналистите в Газа се делят на три категории: тези, които подкрепят „Хамас“, тези, които се страхуват от „Хамас“, и тези, които са част от „Хамас“. При тоталитарния и брутален режим на терористите свобода на пресата не може да съществува.
Връзката между „Хамас“ и онези, които се представят за журналисти, е добре известна и документирана. Това не е просто теория. Шломи Зив, един от израелските заложници, който бе отвлечен на 7 октомври и отведен в Газа, а по-късно освободен от ЦАХАЛ, свидетелства, че е бил държан в плен от „журналист“. По сходен начин Анас ал-Шариф, който редовно се представяше за журналист на „Ал Джазира“ и бе елиминиран от ЦАХАЛ преди няколко дни, фигурира в разплащателни списъци на „Хамас“, иззети от израелската армия. Той не само е бил действащ член на „Хамас“, но и в реално време е възхвалявал клането от 7 октомври, поддържал е тесни връзки с Яхия Синуар и е участвал в изстрелването на ракети по Израел. Сред документите, открити от ЦАХАЛ в Газа и показани публично, има списъци с персонал, програми за терористично обучение, телефонни указатели и отчети за заплати, които без съмнение доказват, че той е действал като активен терорист на „Хамас“ в Ивицата.
Обективното отразяване при такива условия е невъзможно — но повечето медии представят материалите си така, сякаш идват от свободна преса. В действителност те нямат много алтернативи: конфликтът в Газа привлича огромно международно внимание и се очаква от тях да го отразяват. Затова използват това, с което разполагат — а то всъщност е пропагандата на „Хамас“. Това е все едно международните медии да черпят информация и да очакват независима и свободна журналистика от Ракка по времето на „Ислямска държава“.
Визуалното представяне допълнително изкривява реалността. Снимките са използвани за аргументи. Ранено дете на болнично легло е силен образ, но без контекст подвежда. Някои кадри са инсценирани; други премълчават присъствието на въоръжени бойци. През юли 2025 г. „The New York Times“ публикува на първа страница снимка на много слабо дете от Газа с надпис: „Млади, стари и болни умират от глад в Газа“. По-късно стана ясно, че детето, Мухамад Закария ал-Мутауак, е страдало от детска церебрална парализа и други съпътстващи заболявания, които не са обвързани с глада. Корекцията се появи едва след като изображението вече бе станало известно. Емоционалният ефект вече бе формирал глобалното възприятие.
Изкривяването на реалността не е само в западните медии. Финансираната от Катар „Ал Джазира“ е ключов разпространител на наративите на „Хамас“ за западната аудитория. Макар да се представя като независима, нейните арабски и английски програми редовно разпространяват непотвърдени данни за жертвите, предоставени от контролираното от „Хамас“ министерство на здравеопазването, и представят конфликта чрез емоционално натоварен език, премълчавайки атаките на „Хамас“. Това се вписва в политическата подкрепа на Доха за терористичната организация и задълбочава неразбирането на конфликта на Запад.
Залогът е висок. Историите, които медиите разказват, оформят политиката на правителствата. Сведена до броя на загиналите —без реален контекст — войната се превръща от фактология в морална присъда. Това не е просто лоша журналистика; това е опасно. По този начин пресата се превръща в своеобразен мегафон на идеология, която процъфтява на гърба на страданието на цивилното население, крие се зад него и го използва едновременно като щит и като оръжие.
Нищо от това не освобождава Израел или която и да е друга армия от необходимостта да бъде подложена на проверка. Жертвите сред цивилните заслужават честно и прецизно отразяване. Но това изисква проверка на фактите преди те да бъдат публикувани, обозначаване на източниците с техните връзки и принадлежности, разкриване на ограниченията при събирането на информация, както и на пълния контекст на конфликта — включително на бойците, действащи в населени райони.
Атаките от 7 октомври трябваше да бъдат силен сигнал за пробуждане. Вместо това те се оказаха кратко прекъсване на стария наратив: агресори и жертви, опростяване вместо комплексност, бързина вместо истина. Така значителна част от медиите не просто отразяват конфликта — те заемат страна в него.
Доверието е валутата на журналистиката. След като тази валута бъде изхарчена, всяко изказване става съмнително. Ако обществото трябва да взема информирани решения за война и мир, то има нужда от повече от заглавия — има нужда от журналистика, която казва истината. По време на война истината винаги е под обстрел. Задължението на журналистиката е да я защитава.
