До извънредните парламентарни избори остават няколко дни. В последните месеци на миналата година и началото на настоящата се ширеше (нещо повече, бе помпано) очакване, че предстои народно цунами, което ще помете статуквото. Първо тази екзалтация идваше от ПП-ДБ, които неизвестно защо бяха решили, че пълните протестиращи площади ще прелеят в електорална подкрепа за тях. После дойде еуфорията от дългоочакваното слизане на президента сред народа и появата на неговия нов политически проект. Но след това, именно в периода, когато е логично да има нарастване на обществената енергия, се появи и разви противоположна тенденция.
Днес можем с голяма степен на увереност да заявим – ако в следващите дни не се случи нещо извънредно, мощна обществена вълна за промяна, да не говорим за „цунами“, няма да има. Известно повишаване на изборната активност – да, коренно преобразяващ политическата конфигурация наплив – не.
Най-вероятно ще бъде постигнато участие от порядъка на 3 млн. души,
което е с около 350-400 хиляди повече от изборите през 2024 г., и толкова. От седмици нито една от социологическите агенции не предвижда по-високо участие (и то като отчитаме, че и до момента не става ясно на каква база точно се изчислява активността).
На тези, които биха определили подобен ръст като впечатляващ, може да се възрази, че той е доста разочароващ с оглед на няколко обективно установими предпоставки: поява на нов голям играч с декларирана висока подкрепа, масови протести в края на миналата година, рязко влошаване на социално-икономическата ситуация в страната. Тази комбинация би трябвало да доведе до „перфектната политическа буря“, вместо това получаваме плискане в чаша вода, особено като отчитаме видимото разочарование и отдръпване на широки обществени слоеве.
Така стигаме до основната причина за липсата на масов и мощен напор за промяна – предизборната кампания, но разбирана не като съвкупност от политически технологии, а като възможност да се прояви и докаже пред обществото субективният фактор на промяната. Както вече сме посочвали, за да се случи политическа промяна у нас, са необходими (освен обективни условия) поне четири нови особености на политическите субекти – нови партии с нови идеологии и нови лидери, способни да градят нов тип отношение с гражданите и така да предизвикат ново качество на общественото участие.
Нека веднага направим уговорката – през последните поне пет години не можем да се оплачем от липса на нови играчи. Но това е
или имитация на нещо ново, или ново, по-лошо от старото.
Ако „новото“ не е способно да докаже, че е по-добро от „старото“, то не може да привлече трайна подкрепа и желание за масово участие в управлението на общите дела. Именно така избуяха и безславно се спихнаха надеждите, свързани първо с ИТН, после с ПП (по-късно ПП-ДБ), „Възраждане“, накрая с малките „смутители на спокойствието“ МЕЧ и „Величие“. Предстои да видим каква ще е съдбата на голямата нова звезда на политическия небосклон „Прогресивна България“ и на странно бързо избуялата нова „реколта“ на политическия инженеринг „Сияние“.
Именно предизборната кампания е мястото и времето за проявление на преимуществата на „новите“ политически играчи, защото предполага пряко сравнение със „старите“. Вече казахме, че кампанията не е просто набор от прилагани технологии, но и в това отношение не видяхме кой знае какви новости. Масираното използване на социалните мрежи (все повече за сметка на традиционните медии) не е новост, като изключим доведената до абсурд хейтърска тролска хиперактивност. Има известно връщане към някои по-традиционни форми, но те също са доста изтъркани, като обичайните предизборни интервюта и срещи на пробудилия се Бойко Борисов в строго контролирана фенска среда. Дори повсеместните и на места доста масови предизборни прояви на „Прогресивна България“ не могат да излязат от формата на политическия моноспектакъл.
Друга, крайно обезкуражаваща констатация е, че както „старите“, така и „новите“ играчи продължават да разчитат под една или друга форма на ресурсите на контролирания вот. Докато се вдига голяма шумотевица около водевила „правителството брани изборите от купувачите на гласове“, тихомълком се подготвя вероятно
най-масовото прилагане на инструментариума на корпоративния вот.
За съжаление, в това отношение няма „бели и пухкави“, всички се опитват да го правят. А това означава, че една от базисните порочни черти на съществуващия модел на отношенията между бизнес и политика се преутвърждава под нова маска.
Без да подценяваме значението на технологиите, нужно е да обърнем специално внимание на (не)способността или нежеланието на повечето (или поне на обявените за фаворити) политически играчи да се обърнат към единствената наистина обещаваща таргет група – тази на трайно негласуващите през последните 5 години. Именно вероятното сравнително ограничено нарастване на изборната активност е индикация, че предизборната кампания не е успяла да мотивира мнозинството от тази внушителна прослойка, наброяваща поне 3 млн. души. Тук е мястото да напомним за пореден път, че продължават, меко казано, неяснотите около базата, върху която се изчислява или прогнозира активността. Единственото меродавно число, оповестено от ЦИК, е 6 575 151 регистрирани на постоянен адрес на територията на страната български граждани с право на глас; от тях трябва да извадим 13 836 души, поставени под запрещение или изтърпяващи наказание лишаване от свобода. Остават 6 561 315 души, всяка друга основа за изчисления е произволна, например формулировката „пребиваващи понастоящем на територията на страната“. Ако някой твърди, че броят на избирателите, от който изчислява активността, е 6 милиона или 5,5 милиона, трябва публично да го обоснове. Именно затова социологическите агенции се опитват да замаскират очевидното разминаване между установеното (декларирано) желание за гласуване (в повечето случаи 53-54% сигурно и още 15% вероятно) и прогнозите за броя на гласуващите (3-3,1 млн. души). Както и да смятаме, 53% активност би означавала до урните на 19 април да идат поне 3,5 млн. българи. Както се казва, а дано, ама надали.
Начинът, по който подходиха почти всички участници в предизборната кампания,
не предполагаше дори опит за активиране на трайно негласуващите.
Това личи от липсата на специфични послания, стил и канали за комуникация, които на свой ред би трябвало да се изработят на основата на задълбочено познаване на социалния портрет на общата категория на трайно негласуващите и на отделните й ключови подкатегории. Няма спор, че достигането на тази група и нейното мотивиране е много по-сложна и времеемка задача, поради което повечето партии и политици решиха да не гонят „дивото“, а да се съсредоточат върху „питомното“ – тази около една трета от българите, които по една или друга причина по правило гласуват.
Именно затова кампанията се сведе до усилия за преразпределение на този активен електорат, гласуващ по добре известни – идейни или материални – подбуди. Тъй като мотивите на „питомното“ са добре известни, посланията и технологиите в кампанията останаха в рамките на добре познатото „старо“. Както обаче знаем от правилата на аритметиката, валидни и за политиката, при разместване на местата на събираемите сборът не се изменя. В случая, при подобно преразпределение някои ще загубят, други ще спечелят, трети ще запазят позициите си, но вълна от обществена активност, която да даде ресурс за кардинални изменения, няма да има.
Ще има малка, красива буря в чаша вода, от която ще спечелят силите на статуквото, търпеливо изчакващи момента за поредната реставрация „под вънкашност чужда и под име ново“.
