Вторият тур на президентските избори постави политическата ни действителност в що-годе нормално състояние, или най-малкото потвърди непреодолимата сила на политическия реализъм. Убедителната победа на Илияна Йотова с около 350 хил. гласа или с близо 20 процента преднина не само потвърди, че разликата в класата и стратегията (на претендентите и на подкрепящите ги фактори) е определящ фактор, но и разкри в цялата им прелест нелепите опити на различни субекти (от политици до ясновидци) да ни убеждават, че черното е по-бяло от най-бялото.
Впрочем именно политическият реализъм отправя големи изисквания на първо място към победителите. И самата Йотова, и подкрепилите я партии трябва да направят обективен анализ и да извлекат важните изводи. Защото нито политиката, нито управлението на страната приключват с обявяването на резултатите от президентските избори. Като отчитаме всички съществени и не толкова съществени особености на този конкретен вот, не можем да отречем факта, че по редица причини реалната подкрепа за предварително определените фаворити на първия тур се размина съществено с политическите анализи, социологическите анализи и преобладаващите очаквания на здравомислещите. На втория тур настъпи известна нормализация, но това не отменя необходимостта от анализ и изводи, както за победителите, така и за останалите. Защото след година предстоят местни избори, а именно те имат съдбоносно значение и за партиите, и за избирателите.
Една от предварителните поуки, която трябва да осъзнаят политиците,
е необходимостта да се научат да разбират и отчитат истинските нагласи и мотиви на гражданите, а не да се опитват да ги напъхат в прокрустовото ложе на собствените си, при това криворазбрани интереси. Политическото поведение на хората винаги е продукт на далеч по-сложно преплетени обстоятелства, отколкото твърдят пропагандните клишета и елементарните социологически интерпретации. Може би най-важният пример за необходимост от подобен задълбочен и безпристрастен анализ е наистина драстичният спад на електоралната активност.
От едната страна се стремят да обяснят всичко с разликата между президентски и парламентарни избори, успокоението от социологическите анализи и наистина долнопробната черна кампания. От другата страна пък се опитват да докажат, че е налице огромен и необратим спад на доверие и отлив на избиратели от „Прогресивна България“, назрява революционна ситуация и масовите протести всеки момент ще извадят на улицата стотици хиляди. Но ако управляващите все пак спазват някакво приличие в предлаганите анализи и оценки, то опозицията преминава границата на нормалността.
В това отношение най-скромно се изявява Костадин Костадинов, който обяви, че победата на Йотова се дължи на подкрепата на неговите избиратели. Впрочем „Възраждане“ е единствената партия, за която може да се каже, че постигна ясно определим собствен успех – веднъж с ръста на гласовете на първия тур, и втори път с разумното обръщение на лидера преди втория тур. За разлика от Бойко Борисов, чиято способност за извъртане на 180 градуса изглежда също толкова изтощена, колкото и самия лидер на ГЕРБ. Подписът му под възванието на една плеяда от крайно (меко казано) непопулярни политици не помогна нито на Гюров, нито на ГЕРБ, нито на самия Борисов. Видя се, че той вече няма авторитета и влиянието да определя поведението на голяма част от партията, която изглежда се е насочила към по-перспективни политически ангажименти.
Без съмнение
рекордът по нелепо политическо говорене бе счупен
от лидерите на подкрепилите Гюров партии и представителите на инициативния му комитет. Опитите на ПП и ДБ да претендират за разширение на подкрепата за тях (а не за Гюров) не само показват неспособност да се види и признае реалността, но и очевидна амнезия по повод последиците от множеството сглобки, в които участваха. Те, подобно на някои от инициативния комитет на Гюров, се стараеха да извлекат политически дивиденти, но не от реалните собствени резултати, а от превратно представяните проблеми на опонентите си. Поради което се оказаха в неудобното положение да обясняват как победителите всъщност са загубили, а победените са спечелили.
Няма как да подминем фееричните изпълнения на голяма плеяда анализатори и коментатори, някои познати до втръсване, други изявяващи се в нова роля. Една ясновидка не само позна най-вероятния изход, но и направи сензационно предсказание, че до края на 2027 г. ще има предсрочни избори – любопитно е дали ще излезе права. Един инженер-химик, за известен период подвизавал се като банкер, направи впечатляващото откритие, че истинска политика се правила само в големите градове, защото там били икономически активните хора. Впрочем, този господин възпроизведе стари мантри – от „умните и красивите“ до противопоставянето на „разумните граждани и простите селяни“ в зората на прехода.
Социолози също внесоха своята лепта, като много често
говореха като политически рекламисти, а не като изследователи,
разполагащи с достатъчно убедителни емпирични данни. Може би това е една от причините, заради която хората все по-малко са предразположени да казват истината на задаваните от интервюиращите въпроси. Допускането, че голяма част от питаните умишлено лъжат питащите, все пак е за предпочитане пред констатацията, че тази уж солидна наука не е в състояние да улови число от порядъка на един милион (гласуващи по-малко от предвижданото).
И ако надеждите за връщане към нормалността за голяма част от политиците и анализаторите едва ли са оправдани, то поне по отношение на новия/стар президент можем да очакваме значителна предвидимост в границите на нормалното. Йотова е не само опитен, но и достатъчно амбициозен политик с намерение да остане в историята не просто като първата жена държавен глава. Тя ще реализира мандата си в свой стил на лидерство, но тези, които смятат, че ще се дистанцира от Румен Радев до степен на противопоставяне, за пореден път ще направят грешката да смесват желаното с реалното. Причината е не само в многогодишното лоялно партньорство, но и в съвпадението на политически принципи и в способността да се прави реалистична политика, която, за да е успешна, трябва да е кооперативна.
Поради това най-вероятно ще бъдем свидетели на непознато досега у нас сътрудничество между президент и министър-председател, което би могло да донесе добри резултати за страната ни. Тук можем отново да кажем „А, дано“. Но без „надали“, поне засега.
