Само за един ден (сряда, 29 март) служебното правителство одобри плащането на общо 110 020 евро от бюджета – всичките тези пари са за обезщетения на граждани и фирми, които са осъдили държавата пред Европейския съд за правата на човека в Страсбург.
Едно от делата е особено интересно. То е на турската фирма "Унспед Пакет Сървис" (UNSPED PAKET SERVISI) и само по него България е осъдена да плати 80 000 евро обезщетение и 1500 евро разноски по съдебното производство. Защото е конфискувала чуждо имущество, послужило при осъществяването на престъпление и без въобще да даде право на собственика му да защити правата си пред съд. Наказателна мярка, която се оказва, че може да струва твърде скъпо на държавата. Още повече че в последните години тя буквално се "пъпкува" в Наказателния кодекс – в миналия парламент такава конфискация бе предвидена и за превозването на нелегални мигранти през границата – колите се конфискуват, без въобще да има значение дали са собственост на извършителите и без собствениците.
Накратко историята: дружеството от Турция, което осъди България в Страсбург, се занимава с международен превоз на товари. На 23 юни 2007 г. в един от камионите, собственост на фирмата, митничарите от Ямбол откриват камари таблетки, които съдържат наркотични вещества и анаболи. Общата стойност на контрабандната стока възлиза на около 27 000 евро. Срещу водача веднага е образувано наказателно производство, а камионът е задържан като веществено доказателство. Буквално дни по-късно шофьорът се признава за виновен и сключва споразумение с прокуратурата, което влиза в сила веднага. А с това споразумение, одобрено от съда, камионът на турската фирма е конфискуван в полза на държавата.
Почти веднага след задържането на шофьора започват опитите на фирмата да си върне камиона – пишат се жалби първо до прокуратурата, а после до съда. Но всуе, камионът остава у нас. Жалбите на турския собственик, че губи пари и че не е знаел нищо за "своеволията" на водача си, не помагат. Не помага и оценката на возилото, която е приложена – а според нея стойността на камиона възлиза на 83 000 евро – три пъти повече от сумата, на която са оценени задържаните хапчета.
Така се стигнало до делото в Страсбург. И до решението на съда България да плати на турския превозвач обезщетение заради отнетия камион.
Защо бе осъдена държавата? Заради неосигурен достъп до съд и защита на интересите на турското дружество. А поради липсата на такъв способ за защита на практика няма как да се установи дали тази конфискация е нарушила, или не баланса на интересите: обществения, който се защитава чрез закона, и частния – на турската фирма.
В нашия Наказателен кодекс е предвидено, че "превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца, освен ако стойността му явно не съответствува на тежестта на престъплението". Съдебната практика по отношение на въпроса какво значи това "явно не съответствува" обаче е противоречива. А норма, която да изясни въпроса – няма.
Освен това законът не предвижда и ред, по който третото лице, което може да няма и хабер от извършваното с неговото МПС престъпление, да защити интереса си в наказателното производство – особено при споразумение. Споразумението се подписва от извършителя, адвоката му и прокурора, одобрява се за пет минути в съдебна зала и влиза в сила веднага. Собственикът на вещта, чиято конфискация се иска – независимо дали става дума за луксозна лимузина, камион или пазарска чанта, може даже да не разбере за това. Но пък контрата остава у него.
Според ЕСПЧ в случая е нарушен чл.1 от Протокол №1 от Конвенцията за защита правата на човека, тъй като отнемането е било извършено без процедурни гаранции за защита интересите на третото лице – в случая турската превозваческа компания. А при липсата на тези процедурни гаранции в националното законодателство няма как да се установи дали е налице изискуемият "справедлив баланс" между различните конкуриращи се интереси – обществения и частния. "Преценявайки дали има разумна връзка на пропорционалност между отнемането и преследваната цел, съдът отбелязва, че националните съдилища не са разгледали законосъобразността на отнемането съгласно националното законодателство. Нито пък са преценили поведението на собственика на конфискувания камион или връзката между поведението на последния и престъплението. Няма доказателства пред съда, сочещи, че собственикът е можело или трябвало да знае за извършването на престъпление, и на него очевидно не му е дадена възможност да изложи гледната си точка. Наистина, в националното законодателство не е предвидена възможност за такава процедура, но все пак разглеждането на твърденията на жалбоподателя е необходимо по силата на конвенцията, така че властите да могат да оценят пропорционалността на конфискацията. Следователно, липсата на такъв анализ по силата на приложимото законодателство, не е дала възможност да се постигне "справедлив баланс" между различните засегнати интереси", пише съдът. И заключава, че дружеството жалбоподател е понесло прекомерна тежест, която би могла да се счете за легитимна само ако то е имало възможността да оспори ефективно отнемането на имуществото.
Показателно решение, което ще ни струва немалко пари. Лошото е, че този случай съвсем не е единичен…
ЧСИ печели в съда у нас, държавата губи в Страсбург
Останалите пет осъдителни за България решения са свързани с невъзможността на един преподавател да оспори незаконното си уволнение пред съд (делото "Чакалова-Илиева срещу България"), със забавено обезщетение за отчуждени имоти ("Петрови срещу България" и "Рашкова и Симеонска срещу България"), с липсата на възможност да се оспори припознаване на дете от истинския му баща ("Л.Д. и П.К. срещу България"). Любопитен е и казусът "Бойканов срещу България" – гражданин е бил осъден за клевета на частен съдебен изпълнител, защото в писмо се оплакал от законността и ефективността на действията му. Според съда в Страсбург обаче "с оглед целта, съдържанието, контекста и ограниченото въздействие на писмото, критиката в него не обосновава общия размер на сумата, която жалбоподателят е бил осъден да заплати. А осъждането му за клевета е непропорционална намеса в правото му на свобода на изразяване на мнение".
