Гьозде Курал, режисьорката на „Кино Джазире“, спечелила Голямата награда на Международния филмов фестивал в Бургас, пред „БАНКЕРЪ“
„Кино Джазире“ (Cinema Jazireh) на турската режисьорка Гьозде Курал е проникновена драма за оцеляването и съпротивата в Афганистан под властта на талибаните. В центъра ѝ е Лейла, на която се налага да се предреши като мъж, за да може тръгне по дирите на изчезналия си син Омид. Пътят ѝ се пресича с този на Азад – осиротяло момче, попаднало в жестокия свят на сексуалната експлоатация на деца, известна като „бача бази“. Без да превръща насилието в зрелище, Курал разказва за хора, принудени да променят самоличността и поведението си, за да оцелеят, но и за способността им да съхранят надеждата там, където тя изглежда почти невъзможна.
Филмът има и особена връзка с България – не само чрез българското участие в международната копродукция и режисьорката и продуцент Светла Цоцоркова, но и чрез самата Курал, чиято майка е с български корени. След премиерата си в Карлови Вари „Кино Джазире“ продължи своя фестивален път, а през лятото на 2026 г. спечели Голямата награда на Международния филмов фестивал в Бургас.
Разговорът ни с Гьозде Курал започна именно от тази лична връзка с България и постепенно ни отведе към Афганистан – страна, към която режисьорката се връща от години, към срещите, променили погледа ѝ към света, към дългия път на „Кино Джазире“ и към въпроса как се прави кино за насилието, без самото кино да се превърне в негов съучастник.
Имате връзка с България.
– Да. Майка ми има български корени. България винаги е присъствала в живота ми.
А откъде започна Вашата връзка с Афганистан?
– Отдавна се интересувам от историята на Османската империя, Близкия изток и съветската история. Един ден прочетох книгата To Afghanistan and Back на американския журналист Тед Рол. В нея той разказва как, след като напуска Афганистан, страната започва болезнено да му липсва. Това ме изненада. Запитах се как е възможно човек да изпитва подобно чувство към място, което повечето хора свързват единствено с войната. Реших сама да отида там и да видя страната със собствените си очи.
Колко време прекарахте в Афганистан?
– Четири години.
Сама ли пътувахте?
– Да.
Напомняте ми за Мария Сибила Мериан – една от първите жени учени, която самостоятелно предприема експедиция до Суринам през XVII век.
– Интересно сравнение. При мен всичко започна с работата на полската фотографка Моника Булай. Покрай нея тръгнах към Афганистан. Още при първото си посещение се влюбих в страната. Не мога да обясня защо. Беше почти духовно преживяване. Най-силно ме впечатлиха хората. Когато се върнеш, е много трудно да се приспособиш отново към обикновения живот. Част от теб остава там.
В „Кино Джазире“говорите за „заета мъжественост“ и „наложена женственост“. Защо избрахте именно тази перспектива?
– Защото основната идея на филма е, че при репресивните режими нищо не остава на мястото си. Именно през половите роли това може да се покаже най-ясно. Така започваш да разбираш как властта променя хората и отношенията между тях.
Къде снимахте „Кино Джазире“?
– Част от снимките направихме близо до границата с Афганистан, но по съображения за сигурност не мога да кажа точно къде. Останалите заснехме в Централен Анадол. Намерихме място с много сходен пейзаж и го преобразихме така, че да пресъздаде средата на филма.
Филмът е международна копродукция. Сред копродуцентите е и българската режисьорка и продуцент Светла Цоцоркова. Какво означаваше нейното участие за Вас?
– Всички ме подкрепяха изключително много. С продуцентите Булут и Милад сме като семейство – преминахме през много неща заедно. От румънска страна Андреа също беше до мен през цялото време. А Светла ми помогна изключително много. Тя не е само продуцентка, ами и режисьорка. Именно затова отлично разбираше от какво се нуждае един филм. Когато изпадах в паника, тя спокойно ми казваше: „Гьозде, нека опитаме така.“ Винаги намираше решение.
В „Кино Джазире“ киното не е просто място, където момчета са принудени да играят женски роли. Филмът загатва за сексуалното насилие над деца, без никога да го показва пряко. Защо избрахте този подход?
– Това е една от най-мрачните реалности на света, в който живеем. Докато пишех сценария, разговарях с жертви от Афганистан, Турция и Германия. Исках да разбера как преживяват случилото се и какво остава в тях. Преди време отново разглеждах статистики. Числата са шокиращи. Но най-важното е друго – „Кино Джазире“ не съществува само в Афганистан. То съществува навсякъде.
Тоест Афганистан е мястото, през което разказвате универсална история?
– Да. Това не е история само за една далечна държава. Подобни неща се случват навсякъде около нас. Детството е най-невинната част от човешкия живот.
Вероятно винаги ще има хора, които ще възприемат филма единствено като разказ за „това, което се случва някъде далеч“.
– Разбирам подобна реакция. Но тя е като да счупиш огледалото, защото не искаш да видиш собственото си отражение.
Цитирате Антони Казaс Рос. Какво място заема той във Вашия живот?
– Книгата му Le Théorème d’Almodovar промени живота ми. Почти винаги нося книгата му със себе си. Препрочитам я отново и отново. Думите са същите, но аз се променям и всеки път ги разбирам по различен начин. За мен тази книга е като Библия. Чета много, но към нея винаги се връщам.
Първоначално проектът Ви получава подкрепа от Министерството на културата и туризма в Турция, която впоследствие е оттеглена. Какво се случи?
– В началото получихме подкрепа, но политическата ситуация в Турция се променя много бързо. Обществото става все по-консервативно. В Министерството на културата все още има хора, които искат да помагат на киното, но обстановката е много напрегната и никой не желае да поема риск. Затова останахме без тази подкрепа.
Как се отразява това развитие на независимото кино в Турция?
– Днес почти няма турски филми. Преминаваме през много труден период. Иранските режисьори отдавна са намерили начин да работят в подобни условия. Те вече знаят как да се справят. Ние тепърва трябва да намерим своя път. Надявам се, че ще успеем.
Въпреки тежките теми, във филма остава място за надежда. Как бихте я определили?
– Никога не съм мислила за това по този начин. След прожекциите някои зрители ми казват, че във филма няма надежда. Други виждат точно обратното. Тогава разбрах, че надеждата зависи от това накъде гледаме. За хората в Газа например един хляб за деня може да означава надежда. За нас това е нещо обикновено – просто отиваме до магазина. Надеждата винаги зависи от гледната точка.
Вече работите ли по следващия си филм?
– Да. Новият ми филмов проект е In Those Darkest Nights, по чийто сценарий работя в момента. Отново си сътруднича с Булут и Милад, с които вече сме изградили истински, сплотен екип. Предстоящият филм ще бъде посветен на темата, която най-силно ме вълнува сега — политическите и обществените символи, превърнали се в табута, и начинът, по който те постепенно завладяват живота ни.
Проектът изследва как не само знамената или лозунгите, а всички символи, чрез които политиката определя ежедневието, оказват влияние и ограничават личната свобода и автономия на хората. Радостна съм да споделя, че проектът наскоро спечели наградата Networking Award на Sofia Meetings.
Разговора води Марта Монева
