Повече от четвърт век след приемането на най-важния и най-често променяния реституционен закон – Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), той ще трябва да бъде ремонтиран. Такава е препоръката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Тя е дадена в решение по делото "Кръстева и други срещу България", в което е посочена необходимостта да бъдат приети общи мерки с оглед всички подобни случаи.
В осъдителното си решение съдът в Страсбург установява нарушение на правото на мирно ползване на собствеността на четири жалбоподателки от София. През 1968 г. една от тях и наследодателите на другите три жени купуват от тогавашно ТКЗС одържавен имот с площ от 953 кв. м в района на сегашния столичен район "Витоша". След влизане в сила на ЗСПЗЗ наследниците на собственика на този имот преди одържавяването му предявяват реституционните си претенции пред поземлената комисия, която признава правото им на собственост върху имота в реални граници.
Владението обаче е в ръцете на купувачите и наследниците на собственика преди колективизацията са принудени да защитят правата си по съдебен ред. Те предявяват иск за връщане на имота, който е отхвърлен на първа инстанция от Софийския районен съд. Софийският градски съд отменя обаче решението, а Върховният касационен съд потвърждава неговите изводи. При това напълно основателно – с оглед на категоричната разпоредба в ЗСПЗЗ, според която се възстановява собствеността върху включените в ТКЗС земеделски имоти, които са били продадени или предоставени на трети лица. Изключение се прави при ограничен брой хипотези, които в случая не са налице. В защита на възстановените собственици е и изричната забрана купувачите или ползвателите да се позовават на придобивна давност.
Съдебната практика по земеделската реституция е пълна с гафове, но в случая крайното решение на българския съд е абсолютно правилно. При наличието на два титула за собственост върху имота – договор за покупко-продажба и решения на поземлената комисия, законът дава предимство на втория.
Съдът в Страсбург не подлага това предимство на съмнение, но държи купувачите да бъдат обезщетени. Като аргумент е посочено и решението по друго дело – "Томов и Николова срещу България", в което ЕСПЧ е приложил същия стандарт и аргументи.
Евросъдът признава намесата на държавата в правото на собственост за оправдано само ако е направена законосъобразно, в интерес на обществото и постига справедлив баланс между интересите на общността и на отделния индивид. В случая е констатирано сериозно отклонение от този стандарт. От една страна, е посочено, че за разлика от градската реституция по Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, ЗСПЗЗ не предвижда краен срок за оспорване на собствеността от старите собственици. От друга страна, законът засяга правната сигурност, като не взема предвид добросъвестността на новите собственици и унищожава автоматично правната сила на договори, без оглед на това имат ли някакъв порок.
Съдът в Страсбург порицава и липсата на механизъм за обезщетяването на лица, попаднали в ситуацията, която описваме. Присъденото им обезщетение е в размер на пазарната стойност на отнетия имот, на пропуснатите ползи и на нанесените им морални вреди. Преди постановяване на решението ЕСПЧ е поискал информация от правителството колко подобни случаи са висящи или разгледани от българските съдилища.
Получена е информация за разгледани между 30 и 50 такива дела за периода 2010-2014 г., но не всички районни съдилища са предоставили такива данни. Броят им е далеч от реалния, но е достатъчен, за да ни отправят препоръка наред с индивидуалните мерки България да предприеме и мерки от общ характер. А именно да въведе право на обезщетение, което да гарантира, че загубили собствеността си в такива случаи лица могат да получат компенсация, която да съответства на пазарната стойност на отнетия имот.
Като цяло реституцията на земеделска земя се превърна в ходене по мъките най-вече за старите собственици. На теория процесът трябваше да е приключил отдавна, но финалът се оказа безкраен и съпроводен с престъпни безобразия. Наследниците на бившите собственици влязоха в битка с поземлените комисии, които започнаха незабавно да обслужват хора и кръгове с огромен апетит за обогатяване за сметка на правоимащите. Оземлени се оказаха хора, чиито предци никога не са имали толкова (или дори каквито и да било) имоти.
Държавата пък си запази правото произволно да отказва възстановяване на земя в реални граници, ако върху нея е реализирано някакво мероприятие, независимо дали то е законно. Много от наследниците не бяха подготвени да търсят правата си по съдебен ред и пропуснаха сроковете за обжалване на такива откази. В процес, който трябваше да заличи последиците от 45-годишен социализъм, те разполагаха с две седмици, за да обжалват решенията на поземлените комисии в съда.
България може да се изправи скоро пред лавина от дела в Страсбург във връзка с обезщетяването за невъзстановените имоти. По закон това става с предоставяне на равностойни земи или с поименни компенсационни бонове. Онези, които държат категорично на първия вариант, започват да губят търпение и да съдят институциите за бездействието им при определяне на свободните земи от държавния и общинския поземлен фонд. Процедурата за обезщетение е регламентирана в Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ, но е поделена между държавните органи по поземлената собственост и общините. Това дава възможност за безкрайно тупане на топката, като местната власт се оправдава с централната и териториалните й поделения и обратно. А двете заедно се оправдават с обстоятелството, че реституционният процес не е приключил и не знаят каква част от поземления фонд ще остане свободен за обезщетяване. Подобно поведение със сигурност ще бъде порицано от ЕСПЧ и последиците за бюджета ще са далеч по-мащабни.
