На фона на каскадата от управленски скандали ще заложа този път на дребнотемието. В Пловдив рухна голямо дърво и потроши три автомобила. Единия – съвсем, стволът премаза тавана на колата. Пострадали физически значи няма. Само дето встрани има детска площадка, на която всекидневно играят деца. И друга незначителна подробност – живеещите в квартала подали сигнал в общината за същото преди две седмици.
А сега – в София. Сходна фактическа обстановка с някои количествени, качествени и времеви отлики. Пак дърво, но по-голямо от пловдивското. Преди повече от месец последният му и най-голям клон се сгромоляса посред бял ден с гръм и трясък. Не върху коли, а върху подредените точно под него в квадрат четири пейки и маса между тях. На пейките седят от сутрин до вечер деца, майки, баби и дядовци. Късметът им е, че се прибрали за час-два в следобедната жега.
След мои обаждания и двудневен интервал служител на районната администрация дойде с работници с камион. Отрязаха остатъка от основата на клона, нарязаха го и го натовариха. Настоях, че цялото дърво е за премахване, защото е изсъхнало и всички останали клони вече са паднали по същия начин. А дънерът е силно наклонен в посока на жилищния блок и тротоара. Съгласиха се, но нямали стълба. Служителката обеща да задейства още на другата сутрин процедурата.
Минава една седмица – нищо. Обаждам си – излязла в отпуск. Главният инженер ми се дръвчи, че така е през лятото, но щяла да провери има ли преписка. Минават още три седмици – пак нищо. Звъня на кмета и ме насочват към отдела, в който уж няма хора. Преписка, разбира се, няма – трябвало да свикаме общо събрание, което да вземе решение за рязането, по което кметът да издаде разрешение. Така било по наредбата за зелената система на Столичната община.
Само че не е – на юристи тези не минават. Преди наредбата си има закони, съгласно които при тези условия общинските власти са длъжни да действат незабавно без никакви събрания. Затова сядам и пиша на кмета да го направи без мотаене. Минава още една седмица и – пак нищо. Ако не стане беля, може пък да стане чудо. Междувременно мият улиците, нищо че от месеци дъждът не спира.
И друга случка – пак в София. Голямо домашно куче падна в шахта. Човек звъни на тел. 112 и го свързват с пожарната. Нищо не можели да направят. Защо ли? Ами защото инцидентът е в двор на частен имот, да си търсят частна фирма. Човекът започва да търси в интернет наред и след като не намира такава, опира до "Екоравновесие", "Четири лапи" и каквото там намери. Никой не бил по тази част, нищо че се занимавали с животни.
А животното лежи на дъното в студена вода и кал ни живо, ни умряло. И остава там цялата нощ, а на сутринта всички решават, че е умряло от контузиите и стреса. Свързвам се пак с пожарната и им напомням, че ги чакат да си свършат работата. Дежурният с началнически апломб пробва пак номера с частния имот. Но го питам само в държавни имоти ли гасят пожари и спасяват хора. И настоявам да мисли как да бъде свършена работата, не обратното.
Следва уточнение, че са нужни алпинисти с екипировка. Питам нямат ли в пожарната такива. "Има – казва, но са в Перник на учение". "Всички ли?" – хващам се за сламката. "Всички" – е отговорът. "А кой ще действа, ако стане нещо в София?!" Логиката е непробиваема: "Ами никой, докато не се върнат."
Кипвам и след офанзивна престрелка онзи вдига белия байрак. Склонява да изпрати "единствения" екип, с който разполага. Идват три момчета и свършват работа точно за 5 минути. Никакъв алпинизъм, никакъв зор, правили са го и преди. След декларирано от собственика писмено съгласие пускат въже с примка и вадят животното като на шега – в шок, но живо и здраво. За никъде не бързат, почерпка отказват, а единият дори предлага да намери по-младо куче на стопанина.
При такива управленци скандалите край нямат, но дори парламентарните са си чист битовизъм.
