След освобождението на Франция от германска окупация и приключването на Втората световна война политическото устройство в страната, възникнало след законодателните изменения, породени от промените в политическия живот на страната, става известно като Четвъртата република. Също както и Третата република, и тя страда от политическа нестабилност в условията на парламентарно управление, което до голяма степен блокира ефективите действия на властта при кризи. Междупартийните конфронтации, воденето на конюнктурни политики и кадруването във въоръжените сили на партиен принцип са едни от основните причини, довели до разпада на Френската колониална империя.
Тогава широката общественост призовава генерал дьо Гол да поеме управлението на страната. Той го прави, но с условието да въведе промени в държавното управление, които да бъдат гласувани на референдум. От тези действия възниква новото държавно управление на страната от 1958 г. насетне, наричано Петата република. По същество то е полупрезидентска република, по определението, въведено от френския социолог Реймон Арон, която е по-стабилна от предишната парламентарна демокрация.
Кризата от 13 май 1958 г. /общата стачка и метежът в Алжир/ е за едни политически сили „славна смърт на Четвъртата република”, а според Пиер Мендес Франс и Франсоа Митеран – „държавен преврат”. Пиер Пфлимлен получава почетната роля на „гробокопач”, която съвестно изпълнява от 14 май до 1 юни.
По това време Шарл дьо Гол живее като изгнаник в „Коломбе ле дьо’з Еглиз” и пред никого не открива своите карти. Посетен още в края на април 1958 г. от свой близък и запитан какво би предприел, ако армията и народът поискат завръщането му във властта, генералът лаконично отговаря: „Аз ще откликна”. На 15 май към него се обръща директно главнокомандващият френския корпус в Алжир генерал Салан. Вечерта Шарл дьо Гол отговаря, че е готов да се върне, а на 19 май свиква пресконференция. Той обаче отговаря уклончиво на някои въпроси и подчертава, че ще иска извънредни пълномощия при формиране на правителство.
Събитията придобиват все по-голяма скорост. На 24 май избухва метеж в Корсика, а в медиите започва експлоатиране на темата за възможна гражданска война. Вечерта на 25 май в Парижкото предградие Сен Клу се осъществява среща на Пиер Пфлимлен с Шарл дьо Гол. Генералът иска цялата власт да му бъде предадена без уговорки. Резултат няма. Според Пиер Пфлимлен това е „диалог между глухи”, а според дьо Гол „срещата е преминала дружески”! В 15:00 часа на 29 май президентът Рьоне Коти заявява лично към представителите в двете камари на парламента: „В този тежък час реших да обърна погледа си към генерал дьо Гол, най-знаменития от французите, и да му предложа да сформира правителство на националното съгласие”.
На 1 юни 1958 г. Шарл дьо Гол отправя кратка правителствена декларация и става последният министър-председател на Четвъртата република, като иска извънредни пълномощия за срок от половин година, за да бъде изготвена нова конституция, която да бъде подложена на национален референдум.
Приетият основен закон на държавата значително разширява прерогативите на президента – той назначава министър-председателя и отделните министри, може да организира референдум по всякакви въпроси, да разпуска Националното събрание и т. н. Проектът е представен на 4 септември 1958 г. на Площада на свободата и в това се крие двоен смисъл – мястото винаги е било център на големите републикански манифестации, а на същата дата – 88 години по-рано е обявена Републиката.
На 28 септември 1958 г. 80 % от подалите гласа си одобряват конституцията. Това е и рождената дата на Петата република, макар и президентът Рьоне Коти и министър-председателят Шарл дьо Гол да изпълняват функциите си в т.нар. „преходен период” до 21 декември същата година.
На 16 септември 1959 г. президентът за първи път заявява, че Алжир има право на самоопределение. В отговор на това крайните националисти организират в алжирската столица т. нар. „седмица на барикадите”. Шарл дьо Гол обаче продължава уверено по пътя. В интервю от средата на 1960 г. той заявява: „Няма нищо странно, че изпитвам носталгия по империята. Всъщност така можем да съжаляваме за меката светлина на маслените лампи, за предишното великолепие на ветроходния флот, за прелестите да се разхождаш с конна карета, които вече не съществуват. Но няма политика, която да бъде в противоречие с реалностите”.
През 1961 г. в Алжир избухва нов метеж, който е потушен, но все още не е сложен край на драмата. Това става след Евианските споразумения през 1962 г. и коства на генерала няколко атентата.
Една от големите заслуги на Шарл дьо Гол е продължаването на усилията за създаване на „общ европейски дом”, в който обаче няма място за Обединеното кралство – „троянския кон на САЩ на нашия континент”. Според него Европейската общност не трябва да бъде наднационално обединение, а „Европа на нациите”, в която всяка държава запазва своята самобитност.
В края на 1965 г. са насрочени президентски избори. По инициатива на Шарл дьо Гол те за първи път са проведени въз основа на всеобщо гласуване. Когато няколко месеца по-рано журналисти го питат как се чувства, той отговаря: „Нелошо, но в един прекрасен ден и аз ще умра”.
В едно интервю след оттеглянето му от президентския пост генералът е запитан: „Не се ли опасявате, че след вас ще бъде прекалено празно?”. На това той отговаря: „Опасявам се, че ще бъде прекалено пълно”.
Всъщност какво е голизмът в политиката? Противно на всички очаквания, „Съюзът на голистите” е учреден през 1946 г. от Рьоне Капитан, а не от самия Шарл дьо Гол. След неговото връщане във властта основна формация става „Съюз на демократите за републиката”. През 1969 г. между него, Националната федерация на независимите републиканци и Центъра за демокрация и прогрес е сключен „брак по сметка”, който бележи края на ортодоксалния голизъм.
Създадени и действащи като типична „лидерска партия”, голистите никога не съумяват да създадат национални структури. С добро чувство за хумор политическият наблюдател Жан Шарло ги определя така: „Екип от министри, централно ръководство, орган за селекция на кандидати за изборите и най-после една парламентарна група – най-голямата в Националното събрание”.
