Едва прочитайки заглавието, някои читатели биха възкликнали: Метаморфоза? Каква метаморфоза?!
Признавам, заглавието звучи провокиращо. Едни ще твърдят, че такава няма и няма да има, твърдейки, че зависимостта на новия президент е безспорна. Други биха възразили, че още е твърде рано да се говори за това. Трети ще ме упрекнат, че пускам фитили.
Всъщност, аз не се наемам да правя прогноза как точно най-високият държавен пост ще промени Росен Плевнелиев, нито как (и дали) Плевнелиев ще промени институцията. Нито искам да създавам интрига. Единственото, в което съм убеден, е, първо, че такава промяна неизбежно ще има, и второ, че новите лица на Дондуков дават шанс за
рестарт на националното лидерство
така нужно на България днес.
Трудностите да се предвиди посоката на развитие на новия президент идват и от неговата кратка политическа биография. За предишните президенти, особено за Георги Първанов, имаше достатъчно ориентири, свързани с манталитета, стила на правене на политика и типа реакция в различни ситуации. При Росен Плевнелиев тези сламки са малко, и то свързани с изява в друго амплоа. Образът на министър-технократ ще следва известно време президента, но раздялата с него е неизбежна – не поради лична воля, а поради спецификата на институцията.
Последните 20 години ни дават достатъчно доказателства, че след като встъпят в длъжността на държавен глава и започнат да изпълняват правомощията си, политиците се променят съществено. Президентът Желев бързо се отлепи от дисидента Желев. Президентът Петър Стоянов нямаше нищо общо с политика от втория ешелон на СДС. Георги Първанов също демонстрира, че скъсва (или поне се опита да го внуши) с това, което беше като лидер и преди това като един от най-верните хора на Жан Виденов. Вярно е, че по принцип хората се променят – както казва Бърнард Шоу, само
кравата не променя
nbsp;
възгледите си. Но в случая пружината на промяната е новата политическа позиция – институцията, която оглавяват, ги кара да влязат в друга роля, в друга кожа.
Затова, колкото и да е трудно да отгатнем как точно ще се променя Плевнелиев, едно е сигурно – той ще се еманципира от позицията на служител на министър-председателя. Казвам това, не за да интриганствам, както някои вече се опитват да посеят раздор между президента и Бойко Борисов. Но разломът неминуемо ще се състои и това няма да е по лични причини.
Президентската институция има своя логика, която, разбира се, може да бъде модифицирана или деформирана в една или друга посока (както направи Първанов). Един от непреодолимите елементи на тази логика е, че президентът, дори и да иска, не може да бъде функция на изпълнителната власт. Точно обратното, положението, което заема, неминуемо го превръща в някакъв коректив.
Развоят на нещата оттук нататък зависи от изпълнителната власт и най-вече от човека, която я оглавява – как той ще гледа на инициативите на президента. Може да ги възприема като лично предизвикателство, като приятелски огън, но и като възможност да бъдат свършени неща, с които на един премиер му е много трудно да се занимава. Наистина, поради спецификата на правомощията на българския президент, една значителна част от тези инициативи неизбежно имат полуформален, политически, а нетолкова нормативно регламентиран характер. Така че начинът, стилът, по който дадена личност ги осъществява, има важно значение.
Тук често възниква въпросът дали мениджърският опит на Плевнелиев ще се отрази положително на президентската институция, дали бизнес уменията му ще му помогнат по-прагматично и гладко да провежда линията си. По този въпрос по-скоро съм скептичен – това не е позиция, която има жизнена нужда от прагматизъм в смисъла на мениджърски умения, на технология на решаване на всекидневни управленски проблеми. Това, от което (особено днес) най-вече се нуждае президентската институция, е визия. За щастие Плевнелиев много често говори с категории като
визия, стратегия, национален интерес
Въпросът е дали и как тази нагласа ще се материализира в конкретни политически действия.
Това зависи от две неща. Първо, от тавана на Плевнелиев, определящ способността му да се развива като политик, и второ – от кръга хора, които непосредствено ще работят с него и за него. Предстои да видим как ще се оформи президентският екип – и то преди всичко като ключова експертиза, а не толкова като лица, заемащи официални постове.
Големият шанс пред Плевнелиев (и пред обществото ни) е, че президентската институция има значителен потенциал, който досега не бе достатъчно осмислен и реализиран от тримата български президенти на прехода. Този потенциал все още чака личността, която може да го реализира. На първо място става дума за потенциала да се обединява нацията, но не чрез ролята на бащицата, в която се бе вживял Първанов, нито чрез някакъв вид външнополитическо посредничество.
Обединителната роля на президентската институция може да се реализира чрез големи идеи, материализирани в добре премерени инициативи, които, без да навлизат в територията на изпълнителната или други власти, ще визират по-далечен, стратегически хоризонт. Тук президентът е незаменим, защото стратегическият поглед е обективно затруднен при другите власти, които имат мандат. Едно правителство, един министър-председател, колкото и да искат да мислят дългосрочно, трябва да отговарят преди всичко за направеното и несвършеното през четирите години на тяхното управление. Неслучайно водещият стратегически документ на правителството е неговата четиригодишна програма. Дори да са способни да планират стратегически, ръководителите на изпълнителната власт са зависими и от тези, които ще ги наследят, от тяхната способност и воля за приемственост по стратегическите въпроси. Президентът има не просто една година по-дълъг мандат, той не подлежи на такъв тип натиск и очаквания, както изпълнителната власт, и затова има по-голяма свобода на действие, по-голям простор за визионерство. А това не е просто възможност да фантазира – не бива да забравяме, че големите, силните
идеи имат огромна мощ
nbsp;
да преобразяват действителността, във всеки случай – не по-малка, отколкото законодателната инициатива или административната власт на правителството.
Стратегическото мислене обаче не означава да се говори за всичко, нито дори за всичко важно. То изисква прецизно формулиране на приоритети и тяхното обосноваване с определен ценностен принцип. Затова първите публични изяви на новия президент дават основание не само за оптимизъм, но и за известно безпокойство – очертаният периметър на намеренията бе прекалено широк, в някои отношения всеобхватен до тривиалност, и засега не подсказват най-важното, сърцевината на всяка стратегия, а именно приоритетите. В речта си при встъпването в длъжност Плевнелиев изброи много важни неща – едновременно много на брой и много важни, но те не могат да бъдат осъществени едновременно до 2020 г., а някои от тях за съжаление – и в много по-далечна перспектива. Решаващият тест за новия президент ще бъде дали ще успее
да се фокусира и да насочи
потенциала на институцията в тези две-три най-важни опорни точки, от които България да се оттласне, за да тръгне решително напред. Дали ще издържи този тест Плевнелиев зависи от това дали ще успее да се обърне към знаещите и можещите хора в България. Той е облекчен в това свое начинание, защото не е обвързан с партийните и институционалните условности на изпълнителната власт, т.е. до голяма степен е с развързани ръце.
Да даваш съвети, без да са ти поискани, е белег най-малкото на лошо възпитание. Затова няма да съветвам Плевнелиев, а само ще изразя основното си опасение. То е – да не повтаря грешката на своите предшественици, което бяха убедени, че авторитетът и влиянието на президента, както и процедурата на прекия му избор изискват той да има позиция по целия дневен ред на обществото, както неведнъж твърдеше Първанов.
Тук очевидно сме изправени пред двойно недоразумение – на равнището на институцията и на равнището на конкретната личност. Няма сериозни конституционни и политически аргументи, че президентът трябва да се изказва официално по всички важни въпроси на обществото. Като всеки гражданин, разбира се, той има право на мнение и предпочитания, но ако реши да ангажира институцията с тях, логично е това да бъдат въпроси, попадащи в неговите правомощия. Имаме и един лош, противоположен пример – през цялото си битие на държавен глава Георги Първанов охотно поставяше и отговаряше на определени въпроси и упорито се правеше, че не забелязва други (като злоупотребите в армията, имащи отношение към отговорностите му на главнокомандващ).
А в по-общ план претенцията на една личност да говори по всички важни въпроси е по-добре да не коментираме – от уважение към институцията, както се казва.
Александър Маринов
